А кардинал Ралф съзерцаваше с възторг своя син, без да подозира истината, и си мислеше, че го обича толкова много, защото е син на Меги. Беше мечтал да види такъв син от собствената си плът: висок като Дейн, като него поразително хубав и с изящна осанка. Не беше срещал друг човек с такава изискана походка. Но много по-ценна от физическата му красота беше естествената му, душевна красота. Той носеше в себе си силата на ангелите и нещо неземно като тях. Дали и той самият беше такъв на осемнадесет години? Опита се да си спомни, да претегли събитията, изпълнили три пети от един човешки живот: не, никога не е бил такъв. Дали защото това момче идваше тук по собствено желание? А той самият не беше го направил по своя воля, макар че не му бе липсвало влечение — поне в това беше сигурен.
— Седни, Дейн. Направи ли, както те посъветвах? Започна ли да учиш италиански?
— Мога вече да говоря гладко, но все още не е достатъчно, а чета всичко много добре. Може би ми помага фактът, че това е четвъртият ми език. Имам, изглежда, склонност към езиците. За няколко седмици ще усвоя и разговорния език.
— Сигурен съм. И аз имам склонност към езиците.
— Много са полезни — отбеляза Дейн малко плахо. Внушителната пурпурна фигура му вдъхваше някаква боязън, изведнъж му се стори невъзможно същият този човек да е яздил кестенявия кон в Дройда.
Кардинал Ралф се наведе напред и го загледа изпитателно.
Предавам отговорността за него върху теб, Ралф, гласеше писмото на Меги. Възлагам ти грижата за неговото благополучие и щастие. Откраднах и сега връщам. Така се изисква от мен. Само ми обещай две неща, за да съм спокойна, че си постъпил така, както за него е най-добре. Първото е да се увериш — преди да го приемеш — дали той действително иска точно това. И второ, ако той наистина го иска, да следиш всичко да е точно така, както той го иска. А ако усетиш, че престане да го влече, върни ми го. Защото той е преди всичко мой. Аз съм тази, която ти го дава.
— Дейн, сигурен ли си?
— Абсолютно.
— А защо?
Очите на момчето гледаха някак гордо, смущаващо познати, напомнящи за нещо от миналото.
— Заради любовта, която изпитвам към бога. Искам да му служа до края на живота си.
— Даваш ли си сметка какво означава да си негов служител, Дейн?
— Да.
— Че никаква друга любов не бива да се намесва между теб и него? Че трябва да принадлежиш само на него и на никого другиго?
— Да.
— Че за всяко нещо трябва да става неговата воля и служейки му, трябва да се отречеш от себе си, от личността си, от мисълта, че ти си най-важното нещо?
— Да.
— Ще ти стигнат ли силите, Дейн?
— Аз съм мъж, ваше високопреосвещенство. Аз съм преди всичко мъж. Знам, че ще ми бъде трудно. Но се моля да намеря сили с негова помощ.
— Непременно ли го искаш, Дейн? Нищо по-малко ли не би те задоволило?
— Нищо.
— А ако впоследствие промениш решението си, какво ще правиш?
— Ами ще се откажа — отвърна Дейн, изненадан. — Ако променя решението си, то ще е само защото съм установил, че наистина съм сбъркал призванието си, а не за нещо друго. Затова ще поискам да напусна. Не че ще го обичам по-малко, но ще съм разбрал, че не е този начинът, по който той е искал от мен да му служа.
— Но съзнаваш ли, че щом веднъж дадеш обетите и бъдеш ръкоположен, връщане назад няма: не ще можеш да се откажеш и абсолютно никой не ще те освободи от свещените клетви.
— Знам — каза Дейн търпеливо. — И ако трябва да взимам ново решение, то ще стане преди това.
Кардинал Ралф се облегна назад в креслото си и въздъхна. Той самият бил ли е някога така сигурен? Бил ли е така силен?
— Но защо при мен, Дейн? Защо пожела да дойдеш в Рим? Защо не остана в Австралия?
— Мама ми предложи Рим, а и аз отдавна мечтая за това. Но никога не съм мислил, че ще ни стигнат парите.
— Майка ти е постъпила много разумно. Тя каза ли ти?
— Какво да ми каже, ваше високопреосвещенство?
— Че имаш по пет хиляди лири годишен доход и отделно от тях една много по-голяма сума в банката на твое име.
Дейн се вцепени.
— Не, не ми е казвала.
— Много разумно. Но това е така и Рим е на твое разположение, щом искаш. Можеш ли да останеш в Рим?
— Да.
— А защо искаш да си при мен, Дейн?
— Защото вие сте за мен съвършеният свещеник.
Лицето на кардинал Ралф се изкриви от болка.
— Не, Дейн, не бива да ме смяташ за такъв. Аз далеч не съм съвършен като свещеник. Аз наруших всичките си клетви, разбираш ли? Онова, което ти, изглежда, вече знаеш, аз трябваше да науча по най-мъчителния за един свещеник начин — нарушавайки дадените обети. Защото отказвах да призная, че преди всичко съм смъртен и едва после — свещеник.