Дейн остана много изненадан; кардинал Ралф се съгласи.
— Не се разочаровай от високопоставените, синко — ласкаво каза кардинал Виторио. — И те стъпват върху крака от глина и си пазят спокойствието с помощта на някоя и друга дребна лъжа. Добре е да знаеш това, но като те гледам, съмнявам се, че ще се възползваш. Трябва да разбереш обаче, че ние, червеноризците, сме дипломати до мозъка на костите си. Съветвам те за твое добро. Както в светските институти, така и в семинариите завистта и омразата не са непознати. Ти ще страдаш, като се разбере, че Ралф ти е вуйчо, брат на майка ти, но още повече ще страдаш, ако знаят, че помежду ви няма кръвна връзка. Защото ние сме преди всичко обикновени хора и именно с такива ще общуваш както тук, така и другаде.
Дейн сведе глава, после се наклони напред и понечи да погали котката, но протегнатата му ръка се спря.
— Може ли? Много обичам котки, ваше високопреосвещенство.
Той налучка най-прекия път към това старо, но вярно сърце.
— Може, разбира се. Трябва да ти призная, че вече е тежка за мен. Лакомница такава, нали, Наташа? Върви сега при Дейн, той е младото поколение.
Джъстийн не беше в състояние да се премести — с целия си багаж — така бързо като Дейн от Южното в Северното полукълбо. Докато изкара сезона си в „Кулоден“ и се сбогува не без благодарност с „Бодуъл гардънс“, брат й беше прекарал в Рим вече два месеца.
— Чудя се: как съм могла да натрупам толкова боклуци? — питаше се тя, застанала сред купища дрехи, хартии, кутии.
Клекнала, Меги вдигна глава към нея и й показа кутия с метален памук за търкане на чинии, която държеше в ръка.
— Какво търси това под леглото ти?
Огромно облекчение се изписа по поруменялото лице на дъщеря й.
— О, къде бил! Слава богу! Аз пък мислех, че скъпоценният пудел на мисис Д. го е изял. Нещо не беше добре цяла седмица и аз не смеех да спомена, че ми няма памука за чинии. Бях убедена, че го е изял. Това проклето животно изяжда всичко, което не е успяло да изяде първо него. Макар че — продължи тя сериозно — с удоволствие бих се отървала от тая кутия.
Меги се отпусна назад върху петите си и се разсмя.
— Джус, да знаеш само колко си смешна! — Тя хвърли кутията върху леглото, където вече имаше цяла камара вещи. — Не правиш особена чест на Дройда. И като си помисля само колко се мъчехме да те приучим на ред!
— Нали ви разправях, че няма смисъл. Защо не занесеш цялата кутия в Дройда. Знам, че нямам ограничения за багажа, който мога да взема на кораба, но предполагам, че в Лондон ще има с тонове такива неща.
Меги прехвърли кутията в един голям кашон, надписан „Мисис Д.“.
— По-добре да я подарим на мисис Дивайн, нали трябва да направи пак обитаемо това жилище.
На края на масата се издигаше леко наклонена купчина неизмити чинии, които бяха започнали вече да пускат повлекла̀ от плесен.
— Ти изобщо миеш ли си чиниите?
Джъстийн се разсмя без следа от смущение.
— Дейн казва, че ги бръсна, вместо да ги мия.
— Тези имат нужда първо да се подстрижат. Защо не ги измиеш веднага, след като ги използваш?
— Защото това значи да слизам повторно в кухнята, а тъй като обикновено вечерям след полунощ, на никому не му е приятно да слуша по нощите леките ми котешки стъпки.
— Подай ми една от онези празни кутии; ще ги смъкна долу и направо ще ги хвърля — примири се майка й. Когато изяви желание да дойде и да й помогне, тя предполагаше какво я чака и даже го искаше. На човек рядко му се удаваше възможност да помогне на Джъстийн за нещо и колкото пъти Меги се беше опитвала, винаги изпадаше в глупаво положение. Само по отношение на домакинството не беше така и там тя можеше да й помага до насита, без да й е неловко.
Но някак си успяха да се справят. Като натовариха всичко на фургона, с който Меги беше пристигнала чак от Гили, отправиха се към хотел „Австралия“, където Меги беше наела апартамент.