— Защо не вземете да купите една къща на Палм бийч или Евънлън — каза Джъстийн, като оставяше куфара си в определената за нея втора спалня. — Тук е ужасно: точно над площад „Мартин“. А представяш ли си да можеш да плуваш хубаво, да се плъзгаш и да скачаш по вълните! Това не би ли ви накарало всичките в Дройда да отскачате по-честичко със самолета от Гили?
— Защо ми е да идвам в Сидни? Нали бях вече два пъти през последните седем години — като изпращах Дейн, а сега и теб. Ако имахме къща, нямаше кой да живее в нея.
— Загубени хора.
— Защо?
— Защото на този свят има и други неща освен тази проклета Дройда, дявол да я вземе! Лудост ме обзема в тоя чифлик!
Меги въздъхна.
— Повярвай ми, Джъстийн, ще дойде момент, в който ще копнееш да се върнеш в Дройда.
— Това и за Дейн ли се отнася?
Мълчание. Без да поглежда дъщеря си, Меги взе чантата й от масата.
— Ще закъснеем. Мадам Рочър каза в два часа. Ако искаш да си вземеш роклите, преди да отплува корабът ти, трябва да побързаш.
— Поставиха ме на място — отбеляза Джъстийн и се засмя широко.
— Защо в същност не ме запозна с никой от своите приятели и приятелки? Никого не видях в „Бодуъл гардънс“ освен мисис Дивайн — каза Меги, докато седяха в салона на Жермен Рочър и гледаха как ленивите манекени се кипрят и кикотят.
— Те са доста стеснителни… Виж, това оранжево ми харесва. А на теб?
— Не ти подхожда на косата. Вземи нещо сиво.
— Пфуй! Оранжевото подхожда чудесно на косата ми, ако искаш да знаеш. А сивото е като въргаляно от котка — мръсно и раздърпано. Върви в крак с времето, мамо. Не е задължително червенокосите да се обличат само в бяло, сиво, черно, смарагдовозелено или онзи твой любим ужасен цвят — как беше — пепел от рози, нали? Викторианска работа!
— Точно така се нарича цветът — съгласи се Меги, обърна се и изгледа дъщеря си. — Ти си чудовище — каза й тя недоволна, но с обич.
Джъстийн не обърна внимание на думите й, чуваше ги не за пръв път.
— Ще взема оранжевия, аления и пурпурния десен, това масленозелено и онзи виненочервен костюм.
Меги седеше и се чудеше да се смее ли, или да се ядосва. Какво ли можеш да сториш с дъщеря като Джъстийн?
След три дни корабът „Хималаи“ отплува от пристанището Дарлинг. Това беше хубав стар кораб с плосък корпус и издръжлив на дълъг път: строен беше по времето, когато никой не се трепеше да бърза и си знаеше, че Англия е на четири седмици път през Суец или на пет седмици покрай нос Добра надежда. Но сега вече и презокеанските пътнически кораби бяха аеродинамични, с корпуси като бойни кораби, за да изминават това разстояние по-бързо. Но въздействието, което едно такова пътуване оказваше върху по-чувствителните стомаси, плашеше и опитни моряци.
— Я виж ти! — разсмя се Джъстийн. — В първа класа сме имали цял футболен отбор, така че няма да ни е скучно, както се боях отначало. А някои от тях са истински красавци.
— Сега не си ли доволна, че настоявах да вземеш първа класа?
— Би трябвало да съм доволна.
— Джъстийн, ти наистина ме вбесяваш — не се стърпя Меги, приемайки думите й за неблагодарност. Не можеше ли това вироглаво момиче поне сега да се престори, че й е мъчно, дето заминава. — Упорита, вироглава и своенравна си! Караш ме да ставам лоша!
Джъстийн не й отговори веднага, а извърна глава, като че ли гонгът, приканващ изпращачите да слязат на брега, беше по-важен от думите на майка й. Тя прехапа устни, за да не треперят, и ги застави да се усмихнат.
— Знам, че те вбесявам — обърна се тя весело към майка си. — Но какво да се прави, такива сме си. Нали винаги си казвала, че приличам на баща си.
Те се прегърнаха смутено и Меги с облекчение се смеси с тълпата на изхода, докато се изгуби от поглед. Джъстийн се качи на горната палуба и застана до парапета с навити цветни ленти в ръка. Далеч там долу на пристана тя различи фигурата в сиво-розова рокля и шапка — Меги беше застанала на определеното място, засенчила очи с длан. Интересно, от такова разстояние вече личеше, че мама наближава петдесетте. Още ги няма, но се чувствуват в стойката й. Махнаха си едновременно с ръце, Джъстийн хвърли първата си лента и Меги ловко улови другия й край. После червени, сини, жълти, розови, зелени, оранжеви ленти се завъртяха спираловидно, люшкани от вятъра.
Състав гайдари, дошли да изпратят футболистите, стояха долу с развети флагове и издути наметала, свирейки пронизително някакъв особен аранжимент на „Часът настъпи“. Парапетите на кораба бяха отрупани с надвесени хора, които отчаяно стискаха краищата на своите книжни ленти, на кея стотици хора протягаха нагоре шии и не отместваха жадни погледи от лицата, които заминаваха така далеч — предимно млади хора, тръгнали да видят какво представлява люлката на цивилизацията от другата страна на света. Те ще живеят там, ще работят там, ще се върнат може би след две години, а може и да не се върнат никога. И всички го знаеха, и всички се питаха защо става така.