Синьото небе беше нашарено с пухкави сребристобели облаци, духаше постоянният вятър на Сидни. Слънцето топлеше обърнатите нагоре лица и плещите на надвесените пътници; гигантски пъстроцветен плащ от ленти свързваше кораба с брега. Изведнъж зейна празнота между борда на кораба и дъсчения кей, въздухът се изпълни с викове и ридания, една по една хилядите ленти се скъсаха, запърхаха неудържимо, после увиснаха и се разстлаха, безразборно кръстосани върху водата като частите на разбит тъкачен стан и се понесоха наред с портокаловите кори и медузите.
Джъстийн не мръдна от мястото си до парапета, докато от пристанището в далечината не останаха само няколко черти и множество розови главички на карфици. Влекачите извъртяха кораба, вкараха го безропотен под трещящия над главите пристанищен мост и го изведоха на обляния от слънце морски път.
Това нямаше нищо общо с пътуването с ферибот до остров Манли, макар че минаха по същия път покрай Нютръл бей и Роуз бей, покрай Кремърн и Воклуз. Този път корабът се отправи през Хедс, покрай страшните скали и разперените дантелени ветрила от пяна към океана. Две хиляди мили, чак от другата страна на света. И независимо дали щяха да се върнат у дома, или не, те нямаше да се чувствуват свойски нито тук, нито там — обитавайки два континента, щяха да възприемат два различни начина на живот.
Парите, както откри Джъстийн, можеха да направят от Лондон най-привлекателното място. Тя беше далеч от беднотията в края на Ърлс корт, който наричаха „Долината на кенгурата“, защото там се бяха настанили най-много австралийци. Чужда й беше и типичната съдба на австралиеца в Англия, който живее срещу нищожен наем в някой младежки пансион, работи за милостиня в някоя канцелария, училище или болница и трепери гладен край малкия радиатор в студената си влажна стая. За Джъстийн се намери апартамент с централно отопление на тиха уличка в Кенсингтън, близо до Рицарския мост; имаше също и място в трупата на Клайд Долтинъм-Робъртс от Елизабетинския театър.
Когато настъпи лятото, тя се качи на влака за Рим. Години по-късно щеше да си спомня с усмивка колко малко в същност видя от това дълго пътуване през Франция и половин Италия, защото цялото й съзнание беше заето от нещата, които трябваше да сподели с Дейн, като си повтаряше най-важните да не ги забрави. Но те бяха толкова много, че някои трябваше да отпаднат.
Нима това беше Дейн? Този висок рус мъж на платформата? Той не се беше променил, но изглеждаше някак чужд, като че ли вече не от нейния свят. Тя сподави вика, с който се готвеше да привлече вниманието му. Отдръпна се назад, както седеше, за да може да го наблюдава, понеже влакът беше спрял само на един-два метра оттам, където той беше застанал, и сините му очи спокойно и внимателно оглеждаха прозорците. Разговорът им щеше да бъде почти монолог, когато започне да му описва живота си, откакто той беше напуснал Австралия — ясно й беше, че той не жадува вече да споделя с нея своите преживявания. Дявол да го вземе! Той вече не беше нейното малко братче — в сегашното му битие нямаше място нито за нея, нито за Дройда. О, Дейн! Какво ли значи да изживяваш едно нещо по двадесет и четири часа всеки ден!
— Ха! Вече си мислеше, че съм те пратила тук за зелен хайвер, нали? — изненада го тя, като се промъкна безшумно зад него.
Той се обърна, стисна ръцете й в своите и се взря в нея усмихнат.
— Хей — каза и той нежно, взе по-големия й куфар и мушна свободната й ръка в своята. — Радвам се да те видя — добави той, като я настаняваше в червената „Лагонда“, с която се движеше навсякъде. Дейн имаше голяма слабост към спортните автомобили и имаше спортна кола още откакто навърши необходимата възраст, за да получи разрешително за шофиране.
— И аз се радвам, че те виждам. Дано да си ми намерил някое хубаво хотелче, защото онова, дето ти го писах, беше съвсем сериозно. Не желая да бъда напъхана в някоя килия на Ватикана между цял куп обречени на безбрачие — разсмя се тя.
— Те и без това не биха те искали — с тази коса като на дявол. Запазил съм ти стая в един малък пансион близо до мен. Там говорят английски, тъй че в това отношение ще можеш да минеш и без мен. В Рим също не е проблем да се оправиш, щом говориш английски; обикновено винаги се намира някой да го знае.