— Ето, в такъв момент ми се ще да имам твоята дарба за езици. Но пак ще се справя. Бива ме поне да правя и отгатвам мимики.
— Имам цели два месеца, Джуси, нали е прекрасно? Ще можем да хвърлим един поглед на Франция и Испания и да ни остане още един месец за Дройда. Домъчняло ми е за стария чифлик.
— Така ли? — Тя го погледна, погледна красивите ръце, които умело управляваха колата през лудешкия трафик на Рим. — На мен пък не ми е мъчно, Лондон е твърде интересен.
— Не ме заблуждавай — отвърна й той. — Знам какво значение имат за теб Дройда и мама.
Тя стисна длани в скута си и замълча.
— Имаш ли нещо против да пием чай с едни мои приятели днес следобед? — попита я той, като пристигнаха. — В същност аз може би малко избързах и вече приех поканата от твое име. Те много държат да те видят, а тъй като съм все още в учебно време, не исках да им отказвам.
— Глупчо! Какво мога да имам против? Та нали, ако бяхме в Лондон, щях да те обсадя с мои приятели — защо да не го направиш и ти тук? Даже се радвам, че ми даваш възможност да хвърля един поглед на момчетата в семинарията, колкото и нечестно да е това към мен. Не бива да ги докосвам, нали?
Тя се приближи до прозореца, погледна надолу към пустеещото площадче с двата морни платана в павирания правоъгълник, с три маси, пръснати под тях, и с църква в единия край, която не се отличаваше с никакви архитектурни достойнства или красота, а гипсовата й мазилка се лющеше.
— Дейн…
— Да.
— Мисля, че разбирам.
— Знам. — Усмивката беше изчезнала от лицето му. — Ще ми се и мама да разбираше, Джус.
— Мама е друго. Тя смята, че си я изоставил и не може да повярва, че не е така. Но няма значение — и тя ще разбере някой ден.
— Надявам се — разсмя се той. — В същност срещата ти днес не е с момчетата от семинарията. Не бих подложил нито теб, нито тях на такова изкушение. Ще видиш кардинал де Брикасар. Знам, че не го обичаш, но обещай ми, че ще се държиш добре.
В погледа й проблеснаха особени лукави пламъчета.
— Обещавам! Дори ще целуна всички пръстени, които ми поднесе.
— Охо, още помниш! Толкова ти бях сърдит тогава — да ме засрамиш пред него.
— Е, оттогава съм целувала много неща, далеч по-нехигиенични от пръстен. Има например едно отвратително пъпчиво момче в класа по актьорство, което е винаги с лош дъх, има гнойни сливици и болен стомах, а аз трябваше да го целуна общо двадесет и девет пъти. И мога да те уверя, приятелю, че след това няма нищо невъзможно. — Тя поприглади косата пред огледалото и се обърна към него. — Ще имам ли време да се преоблека?
— О, няма нужда. Изглеждаш чудесно.
— Кой друг ще бъде там?
Слънцето беше слязло твърде ниско и не можеше да стопли стария площад, а следите от проказа по стъпалата на платаните зееха грозно като рани. Джъстийн потръпна.
— И кардинал ди Контини-Верчезе.
Тя беше чувала това име и отвори още по-широко очи.
— Охо! Ти се движиш в много високопоставени кръгове, а?
— Да. Старая се да го заслужа.
— Значи ли това, че някои хора ти създават неприятности в други области на живота ти тук, Дейн? — попита тя заинтригувана.
— Не бих казал. Какво значение има с кого се познаваш. Аз самият никога не мисля за това, а и другите също.
Стаята, мъжете в червено! Никога по-рано преди Джъстийн не си беше давала така ясно сметка колко излишни са жените в живота на някои мъже, както сега, докато навлизаше в света, където просто нямаше място за жени, освен за калугерки-прислужнички. Тя беше още в маслиненозеления пътнически костюм, който беше облякла преди Торино и който се беше поизмачкал във влака. И сега, пристъпвайки по мекия червен килим, тя проклинаше нетърпението на Дейн да дойдат по-скоро и се упрекваше, че не се беше преоблякла с нещо не така измачкано.
Станал прав, кардинал де Брикасар се усмихваше — колко добре му стоеше възрастта!
— Скъпа Джъстийн — посрещна я той, поднасяйки й ръката си с пръстена, но с дяволито изражение, което показваше, че добре си спомня последния път, и същевременно търсеше да открие нещо по лицето й. — Ти изобщо не приличаш на майка си.
Прегъни коляно, целуни пръстена, усмихни се смирено, стани, пак се усмихни, но не чак толкова смирено.
— Никак, нали? Нейната красота би ми била много полезна в професията, която съм си избрала, но на сцената и това ми стига. Защото там няма никакво значение какво в същност е лицето — важното е аз и моето изкуство да накараме хората да мислят, че е такова, каквото трябва.
Дрезгав смях се чу откъм едно кресло и тя трябваше да отиде да целуне още един пръстен — на една старческа съсухрена ръка. Но този път тя се вгледа в тъмните очи и за своя изненада откри там обич. Обич към нея, която той никога не беше виждал и чието име едва ли бе чувал. Да, обич. Кардинал де Брикасар не й се понрави сега повече, отколкото първия път, когато го бе видяла като петнадесетгодишна, но към този стар човек Джъстийн изпита топло чувство.