— Седнете, мило момиче — покани я кардинал Виторио, посочвайки стола до себе си.
— Здрасти, писано — погали тя сиво-синята котка в аления скут. — Много е красива.
— Наистина.
— Как се казва?
— Наташа.
Вратата се отвори, но не носеха чая, а влезе един мъж, облечен най-сетне в обикновени дрехи. „Още едно червено расо и ще започна да вия“ — помисли си Джъстийн.
Но за разлика от дрехите, мъжът не беше обикновен. „Сигурно — продължаваха немирните мисли на Джъстийн — си имат някакъв неписан закон, който изрично забранява достъпа във Ватикана на обикновени хора.“ Не беше нисък, но солидното му телосложение го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе в същност. Имаше широки рамене, огромен гръден кош, голяма лъвска глава и ръце, дълги като на стригачите. По-скоро нещо между маймуна и човек, ако не беше интелигентността, която излъчваше. Походката му подсказваше, че би грабнал всичко, каквото пожелае, преди още другите да се усетят. Би го грабнал и би го смазал може би, но не безцелно, не небрежно, а изискано и внимателно. Беше мургав, но гъстата му като грива коса, ситно, но равномерно къдрава, имаше цвят на стоманена тел и изглеждаше също толкова твърда.
— Райнер, идваш тъкмо навреме — поздрави го на английски кардинал Виторио и му посочи стола от другата си страна. — Мила моя — обърна се той към Джъстийн, когато гостът целуна пръстена му и се изправи, — да ти представя един много добър приятел. Хер Райнер Мьорлинг Хартхайм. Райнер, това е Джъстийн, сестрата на Дейн.
Той се поклони, тропвайки малко превзето с токове, усмихна й се бързо и вяло и седна толкова настрани, че едва се виждаше. Джъстийн въздъхна облекчено, особено като видя Дейн да се настанява спокойно като по навик на пода до стола на кардинал Ралф, в центъра на зрителното й поле. Щом беше близо до познат и обичен човек, можеше да е спокойна. Но цялата тази стая с мъжете в червено, а сега и този мургав новодошъл, предизвикваха у нея раздразнение, по-силно от успокояващото въздействие на Дейн. Затова се пресегна и взе отново да закача котката, усещайки, че кардинал Виторио долавя реакцията й и му е забавно.
— Кастрирана ли е?
— Разбира се.
— И как иначе! Макар че не разбирам защо изобщо е необходимо. Всеки постоянен обитател на това място би забравил пола си.
— Напротив, мила моя — възрази кардинал Виторио, който много й се радваше. — Ние сами по психологически път се отричаме от пола си.
— Позволете ми да изключа себе си от това число, ваше високопреосвещенство.
— Значи, сте враждебно настроена към нашия малък свят тук?
— Е, нека да приемем само, че се чувствувам не на място, ваше високопреосвещенство. Забавно ми е да дойда на гости, но не бих желала да живея тук.
— Не бих могъл да ви упрекна. Съмнявам се дали и гостуването тук ви е приятно. Но ще свикнете с нас, защото ще ви помоля да ни посещавате по-често.
Джъстийн се усмихна щедро.
— Не обичам, когато трябва да се държа възпитано — призна тя. — Това ме влудява. Убедена съм, че Дейн вече е изпаднал в ужас — усещам го, без дори да съм го погледнала.
— Само се питах докога ще продължаваш — обади се Дейн съвсем невъзмутимо. — Така е: драсни по черупката на Джъстийн, и отдолу се подава бунтовник. Точно затова се радвам, че ми е сестра. Самият аз не съм бунтар, но се възхищавам от такива като нея.
Хартхайм помести стола си така, че да я вижда по-добре. Тя престана да си играе с котката и се облегна назад. Красивото животно се беше отегчило от ръката с непознато ухание на жена и без да се изправя, леко се примъкна от червения скут в сивия, където се сгуши под тежките ъгловати галещи длани и замърка така звучно, че всички се разсмяха.
— Съжалявам, но съм си такава — отвърна Джъстийн, която не можеше да остане равнодушна към хубавата шега, макар и насочена срещу нея.
— Моторът й е в отлично състояние както винаги — отбеляза хер Хартхайм с усмивка, променила до неузнаваемост лицето му. Говореше английски почти без акцент, но с американско „р“.
Чаят пристигна, преди оживлението да бе стихнало; този път го сервира Хартхайм, поднасяйки й чашата с много по-приветлив поглед, отколкото онзи, с който я беше удостоил при запознаването им.
— За англичаните — обърна се той към нея — следобедният чай е един от най-важните моменти на деня. Много неща се случват по време на чая, нали? Сигурно защото може да се сервира по всяко време между два и пет и половина, пък и от много приказване се ожаднява.