Следващият половин час беше пълно потвърждение на думите му. Разговорът се насочваше ту към нестабилното здравословно състояние на Светия отец, ту към студената война или икономическата рецесия. И четиримата мъже говореха и слушаха с такъв интерес, че и Джъстийн се увлече и се опитваше да разбере какво ги свързва, в това число и Дейн, който й се виждаше толкова особен, толкова непознат. Той живо участвуваше в разговора и от вниманието й не убягна, че тримата по-възрастни мъже го изслушваха с внимание. Те като че ли го уважаваха много. Мненията му почиваха на осведоменост и съвсем не бяха наивни, а своеобразни, оригинални, благочестиви. Дали заради благочестието му се отнасяха така сериозно към него? Дали той притежаваше нещо, което на тях им липсва? Дали наистина се възхищаваха от добродетелта и копнееха за нея? Нима беше такава рядкост? Трима мъже, така различни един от друг и все пак по-тясно свързани помежду си, отколкото с Дейн. Колко й беше трудно да възприема Дейн сериозно като тях! Не че и досега не се беше държал по-скоро като по-голям, отколкото като по-малък брат, не че й бяха непознати неговата мъдрост, интелектът му или благочестието му. Но досега тя го беше смятала за част от нейния свят. Изглежда, трябваше да свикне с факта, че вече не е.
— Ако трябва веднага да се заемеш с молитвите си, Дейн, аз ще изпратя сестра ти до хотела — разпореди се Райнер Мьорлинг Хартхайм, без да се допита до ничие друго мнение по въпроса.
И така, почти стъписана, тя се озова на мраморните стълби, придружавана от този набит, як човек. Навън, в златистото сияние на римското слънце, той я хвана за лакътя и я поведе към една черна лимузина — „Мерцедес“, — чийто шофьор му отдаде чест.
— Елате! Сигурно не искате да прекарате първата си вечер в Рим сама, а Дейн без друго е зает — каза той, като я последва в колата. — Вие сте уморена и объркана и е по-добре да има някой с вас.
— Не ми оставяте друга възможност за избор, хер Хартхайм.
— Предпочитам да ме наричате Райнер.
— Сигурно сте много важен, щом имате лимузина с шофьор.
— Ще бъда още по-важен, като стана канцлер на Федералната република.
Джъстийн се изсмя пренебрежително.
— Учудвам се, че още не сте.
— Бързате! Още съм много млад.
— Така ли? — Тя се извърна към него да го разгледа по-внимателно и откри, че по мургавата му кожа няма бръчки, че лицето му е младежко, а очните му ябълки са само по-хлътнали, без характерните за възрастните торбички около тях.
— Тежък съм и посивял, но аз посивях още на шестнадесет години, а напълнях, откакто престанах да гладувам. В момента съм само на тридесет и една.
— Вярвам ви — отвърна тя, като събу и ритна обувките си. — Но и това ми се вижда много: аз съм още на двадесет и една.
— Вие сте чудовище — каза й той с усмивка.
— Предполагам. И майка ми казва същото. Само че не съм сигурна какво има пред вид всеки от вас с тази дума, затова бихте ли се уточнили?
— А от майка си уточнение получили ли сте?
— Ами! Ще я хвърля в ужас, ако я попитам.
— А не мислите ли, че и мен може да хвърлите в ужас?
— Имам силни подозрения, хер Хартхайм, че и вие сте чудовище и се съмнявам дали нещо може да ви хвърли в ужас.
— Чудовище — повтори той по-тихо. — Добре тогава, мис О’Нийл, ще се опитам да уточня това понятие: човек, който всява страх у другите, прави, каквото си иска с хората, чувствува се силен едва ли не колкото бога, няма скрупули и почти никакви морални принципи.
Джъстийн се разсмя.
— Точно такъв ми се виждате вие. А аз си имам и скрупули и морални принципи. Нали съм сестра на Дейн.
— Изобщо не си приличате.
— Толкова по-зле.
— Неговото лице не би отивало на вашия характер.
— Несъмнено имате право, но с неговото лице може би щях да имам и друг характер.
— Зависи кое идва първо, нали — кокошката или яйцето. Обуйте си сега обувките, че ще повървим пеша.
Беше топло и се стъмваше, но светлините грееха ярко, тълпи хора се движеха като че напосоки, улиците бяха претъпкани от шумни мотоциклети и малки нахални „Фиати“ и „Гогомобили“, които приличаха на жаби, изпаднали в паника. Най-сетне той спря на малък площад, чиято каменна настилка беше изтрита от краката, минавали по нея векове наред, и въведе Джъстийн в един ресторант.
— Или предпочитате на открито? — попита я той.
— Стига да има нещо за ядене, все ми е едно дали ще е вътре, вън или по средата.
— Мога ли да поръчам за вас?
Бледите очи попримигаха малко уморено, но Джъстийн имаше още сила за съпротива.