— Първо, да ви кажа, никак не обичам някой да се разпорежда с мен. И откъде знаете какво ми се яде?
— Още една боркиня за права на жените — измърмори той. — Кажете ми тогава, какви предпочитания имате и обещавам да ги удовлетворя. Риба? Или телешко?
— Това компромис ли е? Добре, споразумяхме се. Ще взема спагети, скариди, голяма порция телешко и накрая сметанов сладолед със захар и плодове и капучино. Хайде сега, оправяйте се.
— Иде ми да те плесна — каза той, без да го напуска доброто му настроение. Предаде поръчката й точно така, както тя я беше изредила, само че на бърз италиански.
— Казахте, че по външност не приличам на Дейн. Нищо общо ли нямаме двамата? — попита тя с известно съжаление, докато пиеше кафето си — не губеше време в приказки, когато на масата все още имаше нещо за ядене.
Той запали нейната, после и своята цигара, облегна се назад в сянката и взе да я наблюдава мълчаливо, спомняйки си своята първа среща с момчето преди месеци. Същински кардинал де Брикасар, четиридесет години по-млад — беше го установил веднага, а впоследствие узна, че били вуйчо и племенник, значи майката на онова момче и това момиче е сестра на Ралф де Брикасар.
— Има известна прилика — отвърна й най-сетне той. — Понякога дори и в лицето — повече в изражението, отколкото в чертите. Например около очите и около устата, в начина, по който държите очите си отворени, а устата затворена. Но, колкото и да е странно, няма такава прилика между вас и вуйчо ви, кардинала.
— Вуйчо ми кардинала ли? — повтори тя, изненадана.
— Кардинал де Брикасар. Не ви ли е вуйчо? Спомням си, че точно така ми бяха казали.
— Този стар хищник! Той не ни е никакъв роднина, слава богу. Някога бил наш енорийски свещеник, но много преди аз да се родя.
Тя беше много интелигентна. Но и много уморена. Клетото момиче — да, точно такова беше: малко момиче. Десетте години между тях зееха като сто. Подозрението би разрушило нейния свят, който тя така храбро бранеше. Сигурно няма да иска да повярва дори ако й се каже направо. Как да го омаловажи? Да не разискват повече този въпрос, но и да не го отминават така изведнъж.
— Сега ми е ясно — каза той просто така.
— Какво ви е ясно?
— Защо приликата на Дейн с кардинала е само в най-общите черти: височина, цвят, телосложение.
— О! От баба си знам, че баща ни много приличал на кардинала — каза Джъстийн простичко.
— Никога ли не си виждала баща си?
— Дори не и на снимка. Разделили се с мама окончателно още преди да се роди Дейн. — Тя кимна на келнера. — Още едно капучино, моля.
— Джъстийн, невъзможна сте! Оставете ме аз да поръчвам!
— Няма, дявол да го вземе! Аз съм напълно способна да отговарям за себе си и няма нужда някакъв си мъж да ми казва непрекъснато какво и кога да искам, чухте ли?
— Драснеш ли по черупката на Джъстийн и отдолу се подава бунтовник — точно така каза Дейн.
— Прав е. О, да знаете само как мразя да ме галят и глезят и да се въртят около мен! Обичам да съм самостоятелна и няма да позволя да ми се казва какво да правя! Не искам и не давам съвети.
— Виждам — отвърна той сухо. — И от какво си станала такава, херцхен. Наследствена черта ли е?
— И аз не знам в същност. Сигурно защото в нашето семейство няма достатъчно жени, та да се разбере. По една на поколение: баба, мама и аз. И цял куп мъже.
— Само че в твоето поколение няма куп мъже; само Дейн.
— Сигурно защото мама е напуснала баща ми. Тя никога не прояви интерес към друг мъж. Жалко според мен. Мама е такава къщовница — щеше да й е добре да има съпруг, за когото да се грижи.
— Тя прилича ли на теб?
— Според мен — не.
— А обичате ли се, което е по-важно?
— Мама и аз ли? — усмихна се тя незлобливо, така както и майка й би се усмихнала, ако я попитат дали обича дъщеря си. — Не знам дали се обичаме, но има нещо между нас. Може би просто биологическата връзка — не знам. — Очите й засвяткаха. — Винаги съм искала тя да разговаря с мен както с Дейн и да се разбираме, както те се разбират. Вината трябва да е или у мен, или у нея. Навярно е у мен. Тя е много по-хубав човек от мен.
— Не я познавам и затова не мога нито да се съглася с теб, нито да ти възразя. Но, ако това изобщо те успокоява, херцхен, аз те харесвам точно каквато си, заедно със смешната ти войнственост.
— Колко мило от твоя страна! Въпреки че те обидих! Никак не приличам на Дейн, нали?
— Като Дейн няма друг в целия свят.
— Искаш да кажеш, че той е някак си неземен?
— Именно.
Той се наклони към нея, излезе от сянката и слабата светлина на малката свещ в бутилка от „Кианти“ го огря.
— Аз съм католик и моята религия е единственото нещо в живота ми, което не ми е изменило, въпреки че аз много пъти съм му изменял. Не искам да говоря за Дейн, защото сърцето ми подсказва, че е по-добре някои неща да не се обсъждат. Ти никак не приличаш на него в отношението си към живота и към бога. Така че нека да не се занимаваме повече с това, съгласна ли си?