Тя го погледна озадачена.
— Добре, Райнер, щом искаш. Споразумяхме се, значи, така: ще разговаряме за всичко друго, но не и за Дейн и религията.
Много неща се бяха случили с Райнер Мьорлинг Хартхайм, откакто срещна Ралф де Брикасар през юли 1943. Една седмица след това поделението му беше прехвърлено на Източния фронт, където остана до края на войната. Изтерзан, лутащ се, твърде млад, за да успеят да го надъхат с идеите на хитлерюгенд преди войната, той беше изтърпял последиците на хитлеризма с измръзнали в снега крака, без муниции, на фронтовата линия, изтъняла дотолкова, че на всеки сто метра беше останал само по един войник. Войната му остави два спомена: тези тежки сражения в страхотния студ и лицето на Ралф де Брикасар. Ужасът и красотата, дявола и бога. Полуобезумял, през пролетта на 1945 г. той скъса и изгори документите си, зарови двата си железни кръста, открадна чужди дрехи и на датската граница се предаде на британските власти. Откараха го в лагер за бежанци в Белгия, където цяла година живя само с хляб и овесена каша — единственото, с което изтощена Англия можеше да храни хилядите хора, които й се бяха предали.
На два пъти управата на лагера го вика да му връчва ултиматум. На пристанището в Остенде чакаше кораб, който товареше емигранти за Австралия. Предлагаха му нови документи и безплатен превоз дотам, в замяна на което трябваше да работи за австралийското правителство, каквото то му нареди, след което щяха да го оставят да се разпорежда сам с живота си. Това не означаваше робство — щеше да получава заплата като другите, разбира се. Но и в двата случая той успя да се изплъзне от масовата емиграция. Германия бе неговата родина и през всичките тези три години не преставаше да мисли за нея такава, каквато си я представяше. Ужасяваше го самата мисъл да попадне пак в страна, където никой не говори неговия език, нито той разбира чуждия. И така, в началото на 1947 г. той се озова без пукнат грош на улицата в Аахен, готов да изгражда късче по късче съществованието, което неудържимо желаеше.
Той и душата му оцеляха, но не за да потънат отново в бедност и неизвестност. Защото Райнер не беше само много амбициозен: у него беше заложен и талант. Постъпи на работа в „Грундиг“ и започна да учи това, което го влечеше още откакто се запозна с радарите — електроника. Главата му кипеше от идеи, но той не пожела да ги продаде на „Грундиг“ само за една милионна част от истинската им стойност. Зае се да проучва много внимателно пазара, ожени се за вдовицата на един, който беше успял да запази няколко малки фабрики за радиоапарати, и си проправи път в този бизнес. Нямаше значение, че беше едва на двадесет и няколко години: умът му работеше като на зрял човек, а хаосът в следвоенна Германия създаваше благоприятни възможности за пробивните.
Тъй като бракът му не беше сключен в църква, той имаше правото да се разведе и през 1951 г., след като изплати в двоен размер на Анелизе Хартхайм тогавашната стойност на двете фабрики на мъжа й, постъпи точно така: разведе се. И не се ожени повторно.
Онова, което юношата беше преживял сред вледеняващия ужас на войната, не направи от мъжа бездушен изрод: само потисна чувствителността и ведрия му нрав за сметка на други качества — интелигентност, решителност, безцеремонност. Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен. Така поне си казваше той. В същност той удивително много приличаше на мъжа, когото срещна в Рим през 1943: като Ралф де Брикасар и той осъзнаваше злото в момента, в който го вършеше. Но това нито за миг не го възпря, а само го караше да плаща за възхода си в живота с болка и самотерзание. За мнозина тази цена би била твърде висока, но той беше готов да изстрада двойно повече заради целта, която си беше поставил. Един ден щеше да управлява Германия и да я направи, каквато я виждаше в мечтите си — да я излекува от арийско-лутеранската й заблуда и да й даде нов морал. Тъй като не можеше да обещае, че ще престане да върши грехове, изповедите не бяха му донесли опрощение, но той успяваше все някак си да помири религията със себе си, докато парите и властта го издигнаха над греха и разкаянието му най-сетне даде плод.
В 1955 г., като един от най-богатите и влиятелни мъже на Федерална Германия и нова надежда на парламента й в Бон, той се върна в Рим да намери кардинал де Брикасар и да му покаже какво бяха направили молитвите му. Как си беше представял тази среща, впоследствие той не можеше да си спомни, защото от началото до самия й край усещаше само едно: Ралф де Брикасар беше разочарован от него. И той разбираше защо — не беше нужно да го пита. Само че не беше очаквал кардиналът да каже на раздяла: