— Краката ми са се подули, дявол да го вземе.
Не показа нито с гняв, нито с възмущение, че е чула последните му думи. Сякаш щом усетеше, че започват да я критикуват, просто изключваше някакъв вътрешен слухов апарат. Сигурно често й се случва. Интересно обаче, че не мразеше Дейн.
— Трудно ми е да ти отговоря — каза тя. — Трябва да мога да го правя, за да играя добре. Нали така? А другото… другото е като някакво изчакване. Животът ми, вън от сцената, искам да кажа. Пазя чувствата си, за да ги изразходвам на сцената. Иначе няма да ми стигнат. Там, на сцената, аз просто не съм аз или може би съм много и различни „аз“. Дълбоко в себе си ние сигурно представляваме сложна смесица от личности — как мислиш? За мен актьорската игра е преди всичко и главно интелект, а после чувства. Едното дава възможност на другото да се изяви и същевременно го усъвършенствува. Не е въпросът само да викаш, да плачеш или да се смееш убедително. Просто е прекрасно, разбираш ли? Представям си, че съм съвсем друг човек, някой, който бих била при други обстоятелства. Това е тайната. Не просто да се превъплъщавам, а да се вживея в ролята си, сякаш героинята съм самата аз. Тогава ние с нея ставаме едно цяло. — И въодушевена дотолкова, че не можеше вече да стои спокойно, тя скочи на крака. — Представи си само, Рейн! След двадесет години ще мога да кажа: убивала съм, самоубивала съм се, полудявала съм, спасявала съм и съм погубвала мъже… О! Какви безкрайни възможности!
— И ти ще ги изживееш всичките! — Той стана и пак я хвана за ръка. — Съвсем права си, Джъстийн. Не би могла да се пилееш вън от театъра. Да беше друг човек, щях да кажа, че то не ти пречи, но такава, каквато си ти, не съм сигурен.
18
Като съпоставяха разстоянията, в Дройда можеха да кажат, че Рим и Лондон не са по-далеч, отколкото е Сидни, и че порасналите Дейн и Джъстийн са все още ученици в пансиона. Е, те наистина не можеха да се връщат както по-рано за всяка ваканция, колкото и да е кратка, но поне веднъж в годината прекарваха там най-малко един месец — обикновено август или септември. Те изглеждаха както винаги — съвсем млади. Какво значение имаше дали са на петнадесет, шестнадесет или двадесет и две — двадесет и три? И ако всички в Дройда живееха само с мисълта за този месец в началото на пролетта, никой не си позволяваше да спомене нещо като „Ох, остават още няколко седмици“ или „Божичко, няма и месец откак са си заминали“. Само дето през юли всички започваха да се движат някак по-чевръсто и усмивките сякаш не слизаха от лицата им. В готварницата, из пасбищата, в гостната — навсякъде се подготвяха като за празник.
През останалото време се изпращаха писма и в едната, и в другата посока. В повечето случаи в тях се оглеждаха характерите на авторите им, но имаше и изненади. От Дейн например всички биха очаквали да пише най-редовно и добросъвестно, а Джъстийн да е по-небрежна в това отношение, Фий да не пише нито ред, братята да изпращат най-много по две писма в годината, Меги да увеличи печалбите на пощенските служби с ежедневна кореспонденция поне до Дейн, мисис Смит, Мини и Кет да изпращат честитки за рождените дни и за Коледа, а Ан Мюлер да пише често на Джъстийн, но не и на Дейн.
Обзет от добри намерения, Дейн наистина пишеше често. Бедата беше там, че забравяше да занесе писмото на пощата, в резултат на което по два-три месеца нямаха никаква вест от него, а после изведнъж в Дройда се изсипваха десетки писма с една и съща поща. Словоохотливата Джъстийн пишеше дълги излияния, които бяха толкова пиперливи, че караха читателите им да се изчервяват, да цъкат, да се ужасяват и въпреки това да им се възхищават. Веднъж на две седмици Меги изпращаше по едно писмо на всяко от децата си. Джъстийн не получи нито едно писмо от баба си, която пишеше редовно на Дейн. Често му пишеха и вуйчовците — за земята, за овцете, за здравето на жените в Дройда; те смятаха за свой дълг да го уверяват, че у дома всичко е наред. Джъстийн не получаваше, разбира се, такива писма, които и без това биха я смаяли. Кореспонденцията на мисис Смит, Мини и Кет и Ан Мюлер оправда напълно очакванията.
Какво удоволствие беше да се четат писма, а колко неприятно задължение беше да ги пишеш. Така мислеха всички, освен Джъстийн, която от време на време изпадаше в отчаяние, загдето никой не й пишеше писма, каквито тя обича — сочни, многословни и откровени. И именно от Джъстийн в Дройда узнаваха повечето неща за Дейн, защото неговите писма никога не въвеждаха читателите в същността на събитието. А Джъстийн умееше точно това.
Рейн пристигна днес в Лондон (писа тя веднъж) и ми разказа, че се видял с Дейн в Рим миналата седмица. Е, той и без това вижда Дейн по-често от мен, тъй като Рим обикновено е в центъра на маршрута му, а Лондон е някъде в периферията. И трябва да призная, че Рейн е основната причина, поради която се срещам с Дейн в Рим всяка година, преди да се върнем в къщи. Дейн обича да идва в Лондон, само че аз не го пускам, ако Рейн е в Рим. Егоистка, нали? Нямате представа колко ми е приятно с Рейн. Той е един от малцината истински забавни хора, които познавам, и много ми се ще да се виждаме по-често.