— Същинска мечка си — не се стърпя Джъстийн.
— Мечка ли?
— Когато за пръв път те видях, си помислих, че си някакъв непознат досега преходен екземпляр между горилата и човека, но после реших, че повече приличаш на мечка, отколкото на горила. Сравнението с горилата ми се стори някак твърде грубо.
— А мечките по-нежни ли са?
— Е, и мечката е не по-малко страшна, но е поне по-пухкава. — Тя мушна ръка в неговата и изравни крачка с него, защото бяха почти равни по височина. — Как е Дейн? Успя ли да го видиш, преди да се оттегли? Щях да убия Клайд, дето не ме пусна по-рано.
— Дейн си е същият.
— Да не си го вкарал в грях?
— Аз ли? Разбира се, че не. Много си хубава, херцхен.
— И се мъча да се държа добре. А междувременно изкупих всички модни дрехи в Лондон. Харесва ли ти новата ми къса пола? Наричат я мини.
— Върви пред мен, за да ти кажа.
Широката копринена пола, стигаща до средата на бедрата й, се полюшна, когато тя се обърна да се върне при него.
— Какво ще кажеш, Рейн? Скандализиран ли си? В Париж забелязах, че още никой не носи толкова къси поли.
— В едно нещо съм сигурен, херцхен — с крака като твоите е направо скандално да носиш и един милиметър по-дълга пола. Сигурен съм, че римляните ще се съгласят с мен.
— А това значи, че ще ме насинят от щипане не за един ден, а за един час. Дявол да ги вземе! Но знаеш ли какво се сетих, Рейн?
— Какво?
— Никога не ме е щипал свещеник. Толкова години се мотая из Ватикана и да не мога да се похваля поне с едно ощипване. Затова си помислих, че ако облека минипола, може да успея да вкарам в грях някой прелат.
— Внимавай мен да не вкараш в грях — засмя се той.
— Теб ли? С това оранжево? Нали не ме харесваш в оранжево, каквато съм червенокоса.
— Натрапчивият цвят възбужда.
— Престани да се заяждаш с мен — каза тя възмутена и се качи в неговия „Мерцедес“ с германско флагче, веещо се на калника. — Откога имаш това флагче?
— Откакто заех новия си пост в правителството.
— Вярно, четох за това в „Нюз ъв дъ уърлд“. Ти чете ли го?
— Нали знаеш, че не чета жълта преса, Джъстийн.
— И аз. Някой ми го беше показал — отвърна тя и продължи с преправен по-тънък и превзет глас: — „Коя многообещаваща червенокоса австралийска актриса поддържа сърдечни отношения с този бонски министър?“
— Никой не подозира откога се познаваме — отвърна той невъзмутимо, протегна напред крака и се настани удобно.
Джъстийн огледа дрехите му с нескрито одобрение: облечен беше съвсем спортно, по италиански. И той не изоставаше от европейската мода и сега не се беше поколебал да сложи една от онези ризи като от рибарска мрежа, с които италианските мъже демонстрират косматите си гърди.
— Не трябва никога да носиш костюм с риза и връзка — внезапно каза тя.
— Така ли? Защо?
— Сега си облечен точно в своя стил, с този медальон на златна верижка на врата ти. В костюм изглеждаш възпълен, което изобщо не е вярно.
За момент той я погледна изненадан, после очите му придобиха онова напрегнато изражение, което тя наричаше „съсредоточения мислещ поглед“.
— Най-сетне — отбеляза той.
— Какво най-сетне?
— През седемте години, откакто те познавам, никога не си говорила за външния ми вид по друг начин освен с пренебрежение.
— О, господи, наистина ли? — попита тя, малко засрамена. — Небето ми е свидетел, че често съм мислила за това, и то съвсем не с пренебрежение. — И, кой знае защо, побърза да добави: — За това как изглеждаш в костюм.
Той не отговори, но се усмихваше като на много приятна мисъл.
Това пътуване в колата на Райнер беше последното спокойно преживяване от няколко дни насам. Малко след като посетиха кардинал де Брикасар и кардинал ди Контини-Верчезе, лимузината, наета от Райнер, стовари гостите от Дройда в хотела им. С ъгълчето на окото си Джъстийн наблюдаваше как ще реагира Рейн на семейството й, цялото от чичовци. До момента, в който не се увери с очите си, че майка й я няма, Джъстийн беше сигурна, че тя ще промени решението си и ще дойде в Рим. Затова почувствува отсъствието й като тежък удар — Джъстийн не знаеше дали я боли повече заради Дейн или заради самата нея. Но сега вуйчовците й бяха тука и тя трябваше да ги посрещне добре.
О, колко стеснителни бяха! И почти не се различаваха един от друг — колкото повече остаряваха, толкова повече заприличваха един на друг. А на фона на Рим се открояваха като… ами да, като австралийски пастири на екскурзия в Рим. Всички се бяха пременили като заможни скотовъдци за разходка в града — бежови ботуши, сивкави панталони, бежови спортни жакети от много тежка влакнеста вълна, целите в кожени кръпки, с бели ризи, плетени вълнени връзки, плоскодънни широкополи сиви шапки. Из улиците на Сидни по Великден не биха направили впечатление, но в Рим, и то в края на лятото, бяха необикновена гледка.