Той лежеше върху стъпалата, захлупил лице, сякаш мъртъв. За какво ли мислеше? Дали в него имаше болка, която не трябваше да изпитва сега, болка от това, че майка му не е дошла? Кардинал Ралф се взря през сълзите на Дейн и не намери там и следа от болка. Преди това — може би да, след това — сигурно, но сега вече не. Всичко в него беше устремено към мига, към чудото. В душата му нямаше място за нищо друго освен за бога. Днес беше най-великият ден за него, в който от значение беше единствено онова, предстоящото — да обрече живота и душата си на бога. Той може би щеше да го постигне, но колцина бяха успели? Във всеки случай не и самият той, кардинал Ралф, макар че още си спомняше святото чудо на своето ръкополагане. Беше правил усилие с всяка клетка от себе си, но нещо в него винаги се съпротивяваше.
Моето ръкополагане не беше така величествено, но сега ще го изживея пак чрез него. Питам се: що за човек е той, след като въпреки страховете ни за него, след толкова години, прекарани сред нас, не си създаде нито един неприятел? Обичат го всички и той обича всички. Не му и мина през ума, че това е необичайно. Все пак, като дойде при нас, не беше така сигурен в себе си — ние му дадохме тази сигурност, което оправдава може би съществуването ни. Тук са били създавани много свещеници, хиляди, но той е нещо по-различно. О, Меги! Защо не дойде да видиш какъв дар принасяш на бога, дар, който аз не можах да му дам, защото обрекох себе си? И сигурно поради това днес той е облекчен от болката. Защото днес поне ми е дадена власт да поема болката му върху себе си, да го освободя от нея. Аз лея неговите сълзи, аз тъгувам вместо него. И така трябва да бъде.
По-късно той извърна глава и огледа редицата гости от Дройда в несвойствени черни костюми — Боб, Джек, Хюи, Джимс, Патси, празен стол за Меги, после Франк, огнената коса на Джъстийн, приглушена под воал от черна дантела — единствената жена от семейство Клийри. До нея Райнер. А по-нататък още много хора, които не познаваше, но които участвуваха в днешното събитие не по-малко пълноценно от пратениците на Дройда. Само че за него днес беше по-различно, по-особено. Като че ли той посвещаваше на бога своя собствен син. Усмихна се и въздъхна. Какво ли вълнува Виторио, който дарява на Дейн свещенически сан?
Сигурно защото му беше толкова мъчно, че майка му я няма, Джъстийн беше първият човек, когото Дейн успя да дръпне настрана по време на приема, даден от кардинал Виторио и кардинал Ралф в негова чест. „Изглежда великолепно в това черно расо с висока бяла яка — помисли си тя, — само че изобщо не прилича на свещеник. По-скоро актьор в ролята на свещеник, докато не се взреш в очите му.“ И там, там беше онази вътрешна светлина, онова, което го превръщаше от просто красив мъж в изключителен човек.
— Отец О’Нийл — рече тя.
— Не мога да го повярвам, Джус.
— Разбирам те. И аз се чувствувах малко особено в катедралата, а на теб какво ти е било, не мога да си представя.
— О, сигурен съм, че можеш — дълбоко в себе си. Ако действително не можеше, нямаше да си толкова добра актриса. При теб, Джус, това става несъзнателно. И не се превръща в мисъл, докато не почувствуваш необходимостта да го използуваш.
Бяха седнали на малко канапе в един отдалечен ъгъл на залата и никой не дойде да ги безпокои. След малко, гледайки как Франк разговаря с Райнер с такова оживление, изписано и по лицето му, каквото двамата му племенника не бяха виждали досега, той каза:
— Така се радвам, че Франк е тук. Спомням си един стар свещеник, който обичаше да казва „О, клетият!“ с толкова съчувствие в гласа… Не знам защо, но винаги съм се улавял, че мисля същото за Франк. Но защо, Джус, защо?
Но Джъстийн не се подведе, а пристъпи направо към болната тема.
— Иде ми да убия мама! — процеди тя през зъби. — Нямаше никакво право да постъпва така с теб.
— О, Джус! Аз я разбирам. Опитай се да я разбереш и ти. Ако го беше направила от омраза или за отмъщение, щеше да ме заболи, но ти я познаваш не по-зле от мен и знаеш, че не е така. Ще ида в най-скоро време в Дройда, ще поговоря с нея да разбера какво има.
— Сигурно дъщерите нямат към майките си онова търпение, което имат синовете. — Тя сви ъгълчетата на устните си в тъжна гримаса и въздъхна. — Добре, че не искам да се омъжа, та да се натрапвам на някого в ролята на майка.