— Руса, дебела, четиридесетгодишна и разплута.
Джъстийн замръзна на мястото си.
— Залъгваш ме — бавно рече тя. — Не мога да си те представя с такава жена.
— Защо не?
— Имаш твърде добър вкус.
— Всеки си има свой вкус, мила моя. И аз не съм кой знае колко красив — защо смяташ, че мога да накарам едно младо и хубаво момиче да ми стане любовница?
— Как да не можеш! — възмути се тя. — Разбира се, че можеш!
— С парите ми, искаш да кажеш.
— Не, не с парите ти! Престани да ме дразниш, постоянно ме дразниш! Райнер Мьорлинг Хартхайм, ти много добре знаеш колко си привлекателен, защото иначе нямаше да носиш златни медальони и мрежести ризи. Не че външният вид е чак толкова важен, но все пак…
— Вниманието ти към мен е трогателно, херцхен.
— Защо, като съм с теб, все имам чувството, че трябва непрекъснато да тичам, за да те догоня, а пък не успявам? — Тя се укроти и го погледна малко недоверчиво. — Не говориш сериозно, нали?
— А ти как мислиш?
— Че не. Ти не си надменен, но знаеш, че си много привлекателен.
— Дали знам, или не — не е важно. Важното е, че ти ме харесваш.
Тя искаше да му каже: разбира се, че те харесвам, преди малко дори се опитах да си те представя като любовник, но веднага реших, че няма нищо да излезе и че е по-разумно да си останем приятели. Ако я беше оставил да го каже, щеше сигурно да разбере, че още не е дошло времето му, и щеше да постъпи по друг начин. Но преди още устните й да изрекат думите, той я беше прегърнал и я целуваше. Цели шестдесет секунди тя стоя така, примряла, разтърсена издъно, поразена, буйната й природа ликуваше диво от срещата с не по-малко буйна сила. Устните му — те бяха чудесни! А косата — невероятно гъста, жива — мамеше да вплете с всичка сила пръстите си в нея. След това той пое лицето й в дланите си и я погледна, като й се усмихваше:
— Обичам те — рече той.
Ръцете й обхванаха китките му, но не нежно като китките на Дейн; ноктите се забиха свирепо в плътта, оставяйки дълбоки бразди. Тя отстъпи две крачки назад и взе ожесточено да трие с опакото на дланта устните си, разширила от уплаха очи, дишайки тежко.
— Няма да стане — едва продума тя. — Нищо няма да излезе от това, Рейн!
Изу обувките, наведе се да ги вземе, обърна се и след три секунди бързите меки ходила вече не се виждаха.
Той нямаше никакво намерение да я гони, макар че тя може би очакваше точно това. И двете му китки бяха разкървавени и го боляха. Той попи с кърпичката си първо едната, после другата, вдигна рамене, хвърли кърпата и се съсредоточи върху болката. След малко извади табакерата, взе си цигара, запали я и бавно закрачи. Никой минувач не би отгатнал по лицето му какво чувствува. Всичко, което му се бе струвало достижимо, към което се беше стремил, беше загубено. Хлапачка. Кога най-сетне ще порасне? Прие го, отвърна му и после се отказа.
Но той обичаше да рискува, да губи, да печели. Беше чакал цели седем години, преди да си опита късмета след тази церемония по ръкополагането. Но явно, че е избързал. Добре тогава. И утре е ден или — доколкото познаваше Джъстийн — и догодина, по̀ догодина. Но нямаше никакво намерение да се отказва. Ако я следи внимателно, рано или късно ще успее.
Разтърси го беззвучен смях — руса, дебела, четиридесетгодишна и разплута. Как му дойде на езика, и той не знаеше; много отдавна го беше чул от бившата си жена — четирите качества, типични за жертвите на камък в жлъчката. Клетата Анелизе, много страдаше от жлъчка, макар да беше чернокоса, мършава и стегната като дух в бутилка. Сега пък какво се сетих за Анелизе? Дългогодишните ми търпеливи усилия претърпяха пълен провал и изпаднах в положението на клетата Анелизе. Значи, така, фройлайн Джъстийн О’Нийл! Ще ви науча аз вас!
Прозорците на двореца светеха: ще се качи горе за няколко минути да поговори с кардинал Ралф, който изглеждаше вече много стар. И болнав. Може би трябва да го убеди да отиде на лекар. Болка прониза Райнер, но не за Джъстийн — тя беше млада, имаше още време. Болеше го за кардинал Ралф, който беше присъствувал днес на ръкополагането на сина си, без да знае това.
Беше още рано и фоайето на хотела беше пълно с хора. Вече обута, Джъстийн бързо се отправи към стълбите и затича нагоре с наведена глава. После припряно взе да рови из чантата си за ключа и като не можа да го намери, реши, че ще трябва отново да слиза и да разблъсква тълпата пред администрацията. Но най-сетне го напипа: сигурно поне десет пъти го е докоснала с разтрепераните си пръсти, без да усети.
Останала най-сетне сама, тя се добра до леглото си, седна в единия край и започна постепенно да си възвръща способността да разсъждава. Казваше си, че е отвратена, ужасена, разочарована, не отместваше тъжния си поглед от белезникавия правоъгълник на прозореца, през който се виждаше бледото сияние на нощта, искаше й се да ругае, да плаче. Вече никога нямаше да бъде същото и това бе истинска трагедия. Да загуби най-добрия си приятел. Това е измяна.