— Не, но ако на теб ти е студено, да отидем в леглото.
— След като сме се любили с часове върху кожата? В никакъв случай! Дори да имаш чаршафи от черна коприна.
— Най-обикновени бели памучни чаршафи. А това късче от Дройда си го бива, а?
— Какво късче от Дройда?
— Кожата. От кенгурата в Дройда е — обясни тя.
— В това животно няма нищо екзотично, нито еротично. Ще ти поръчам от Индия тигрова кожа.
— Напомня ми за едно шестстишие, което бях чувала:
— Да, херцхен, крайно време е да влезеш в собствената си кожа. Раздвоена между Ерос и Морфей, от половин ден насам не си се заяждала за нищо — каза той с усмивка.
— Сега изобщо не ми е до заяждане — отвърна тя с усмивка и намести удобно ръката му между краката си. — Тази безсмислица за тигровата кожа ми хрумна просто така и не можах да устоя да не ти я кажа, но вече нямам тайни от теб и затова е излишно да се заяждам. — Тя взе да души въздуха, усетила изведнъж лек мирис на застояла риба. — Божичко, ти не си вечерял, а стана време за закуска! Не мога да те храня само с любов.
— Особено ако я искаш на такива изтощителни порции.
— Хайде, хайде! Услади ти се всяка хапка.
— Вярно е. — Той въздъхна, протегна се и се прозя. — Чудя се дали имаш представа колко съм щастлив.
— Предполагам — отговори му тя спокойно.
Той се надигна на лакът да я вижда.
— Кажи ми, само заради Дездемона ли се върна в Лондон?
Тя сграбчи ухото му и го изви до болка.
— Сега е мой ред да отвърна на всичките ти даскалски въпроси. Ти как мислиш?
Той с лекота разтвори пръстите й и се ухили:
— Ако не ми отговориш, херцхен, ще те удуша много по-истински от Отело.
— Дездемона беше само поводът, а истинската причина беше ти. Откакто ме целуна в Рим, чувствувах, че не принадлежа вече на себе си, което ти много добре знаеше. Ти си много интелигентен мъж, Райнер Мьорлинг Хартхайм.
— Поне достатъчно интелигентен, за да разбера, че те искам за своя жена още от момента, в който те видях за пръв път.
Тя изведнъж се надигна и седна.
— За жена ли?
— Да, за жена. Ако исках да си ми само любовница, щях да го направя още преди години. Нямаше да е много трудно — знам отношението ти към това. Въздържах се само защото исках да се оженя за теб, а знаех, че не си още готова да приемеш мисълта за съпруг.
— Не знам дали и сега съм готова — отвърна тя, смилайки думите му.
Той стана и я изправи срещу себе си.
— Е, поупражни се сега, като ми приготвиш закуска. Ако бях у дома си, щях да имам аз тази чест. Но в твоята кухня се разпореждаш ти.
— Нямам нищо против да ти приготвя закуска тази сутрин, но не да съм длъжна да го правя цял живот. — Тя поклати глава. — Не ми е по вкуса, Рейн.
Пак онова лице на римски император, величествено и невъзмутимо пред заплахите от непокорство.
— Джъстийн, с това игра не бива, а и аз не съм човек, с когото можеш да си играеш. Има достатъчно време. Вече съм ти доказал, че мога да чакам. Но си избий от главата, че можем да бъдем друго освен мъж и жена.
— Аз не се отказвам от сцената! — заяви тя нападателно.
— А аз да не съм те карал, дявол да те вземе! Кога най-сетне ще пораснеш, Джъстийн! Ще помисли човек, че съм те осъдил да прекараш целия си живот край мивката и печката. Още не сме се наредили на опашката за безработни. Можеш да си вземеш колкото искаш прислужници, бавачки за децата и всичко, каквото е необходимо.
— Бррр! — потръпна Джъстийн, която не беше и помисляла за деца.
Той отметна глава и се разсмя.
— О, херцхен, това се нарича „отмъщение на другата сутрин“! Знам, че е глупаво, дето те карам веднага да стъпиш на земята. Ще те оставя да си помислиш за тези неща. Но отсега те предупреждавам: докато решаваш, знай, че ако не мога да те имам като съпруга, не те искам изобщо.
Тя го обви с ръце, притисна го силно.
— О, Рейн, не ме поставяй в такава безизходица!
Сам в „Лагондата“, Дейн се движеше на север по ботуша на Италия — отмина Перуджа, Флоренция, Болоня, Ферара, Падуа, реши да отмине и Венеция и да пренощува в Триест. Това беше един от любимите му градове и той прекара на адриатическия бряг още два дни, преди да поеме планинския път към Любляна, после остана една нощ и в Загреб. За Белград се минаваше по долината на пълноводната река Сава през поля, синеещи от цикория, после към Ниш, още една нощ. Македония и Скопие, още в развалини от земетресението преди две години, курортното селище Тито-Велес с джамии и минарета, които му придаваха причудливия вид на турски град. Из целия път през Югославия беше ял съвсем скромно, защото го беше срам да седне пред чиния, пълна с месо, когато местните хора се задоволяваха само с хляб.