Беше стигнал до малкия плаж — жълт полумесец между надвиснали скали, — където често идваше да плува, и спря, зареял поглед през Средиземното море, натам, където трябва да е Либия, далеч зад тъмния хоризонт. После изтича пъргаво по стълбите към брега, изу гумените обувки, взе ги в ръка и закрачи през мекия пясък към мястото, където обикновено оставяше обувките, ризата и панталоните си. Недалеч се печаха като раци на слънцето двама млади англичани, които разговаряха с провлачен оксфордски акцент, а още по-нататък две жени сънливо си приказваха на немски. Дейн ги погледна и смутено попридърпа банските си гащета, като усети, че те са прекъснали разговора си и вече седнали, оправят косите си и му се усмихват.
— Как е? — заговори той англичаните, наричайки ги мислено така, както им казваха в Австралия. Те като че ли се бяха закотвили тук, защото ги виждаше всеки ден.
— Великолепно, приятелю. Пази се от течението — много е силно за нас. Сигурно някъде навътре има буря.
— Благодаря — засмя се Дейн, втурна се към невинно плискащите се вълнички и се гмурна изящно в плитката вода като опитен плувец, какъвто и беше.
Чудно, че спокойното море може да бъде толкова коварно. Течението беше наистина много силно — той усещаше как го тегли за краката надолу, но беше твърде добър плувец, за да се безпокои. Потопил глава, той плавно пореше водата, наслаждавайки се на хладината, на свободата. Като спря да погледне към брега, забеляза, че двете германки тичат със смях към вълните и си слагат гумените шапки.
Той сви длани пред устата си и им извика на немски да стоят на плитко, защото тегли навътре. Смеейки се, те му махнаха с ръце, че са го чули. Той отново се гмурна, пак заплува и му се стори, че чува вик. Продължи още малко, после спря и на едно място, където течението не беше чак толкова силно, заплува прав. Наистина се чуваха викове, а като се обърна, видя как жените се борят с водата, надават писъци, разкривили лица, а едната от тях бе вдигнала ръце нагоре и потъваше. Двамата англичани на брега се бяха изправили и неохотно се приближаваха към водата.
Той се обърна по корем и се стрелна под водата — по-близо и по-близо. Изплашени ръце посягаха към него, вкопчваха се в него, дърпаха го надолу, той успя да обхване едната жена през кръста и да я зашемети с удар по брадичката, после сграбчи другата за презрамката на банския костюм, удари я силно с коляно в гръбнака и я обърна по гръб. Като кашляше, защото беше погълнал вода, той заплува на гръб, теглейки безпомощния си товар.
Двамата англичани бяха се потопили само до раменете във водата, твърде изплашени да идат по-навътре, за което Дейн ни най-малко не ги упрекваше. Пръстите на краката му едва докоснаха пясъка и той въздъхна облекчено. Изтощен, той направи още едно свръхчовешко усилие и изтласка жените до безопасно място. Те бързо се съвзеха и пак започнаха да пищят и да пляскат като обезумели. Едва поемайки си въздух, Дейн успя да се усмихне. Беше направил каквото трябва, другото оставаше на англичаните. Докато си почиваше и гръдният му кош усилено се надигаше, течението пак го дръпна навътре и вече не стигаше дъното с крака дори като ги опъна. Значи, е било много опасно. Ако не беше той, сигурно щяха да се удавят. Англичаните нямаха нито силата, нито умението да ги спасят. Само че, заговори му един глас, те влязоха да плуват, за да са близо до теб — преди да те видят, нямаха никакво намерение да се къпят. Ти беше виновен, че изпаднаха в беда, само ти.
Докато се носеше леко над водата, страхотна болка лумна в гърдите му, преряза го като с копие — дълго нажежено острие на крещяща агония. Той извика, разпери ръце над главата си, вцепени се, мускулите му конвулсивно се свиха, болката се засили, принуди го да прибере ръце и да пъхне юмруци под мишниците си, да сгъне нагоре колене. Сърцето ми! Това е разрив на сърцето — умирам! Сърцето! Не искам да умра! Не още — още не съм започнал работата си, още не съм се изявил! Господи, помогни ми! Не искам да умра! Не искам да умра!