Но Джъстийн се беше свила на пода и клатеше глава, сякаш майка й можеше да я види. Да се върне у дома? Никога не можеше да се върне у дома. Ако беше отишла с Дейн, сега той нямаше да е мъртъв. Да се върне у дома и да трябва да гледа лицето на майка си всеки ден до края на живота й? Не, немислимо беше.
— Не, мамо — отвърна тя и сълзите се стичаха по лицето й като разтопен метал. Кой, по дяволите, е казал, че човек не плаче, когато страда дълбоко? Нищо не е разбирал. — Ще остана тук и ще работя. Ще дойда с Дейн, но веднага след това се връщам. Не бих могла да живея в Дройда.
Цели три дни чакаха в бездействие и празнота — Джъстийн в Лондон, Меги и семейството в Дройда, мълчанието на властите пораждаше слаба надежда. О, след като мина толкова време, сигурно ще се окаже, че е станала грешка; ако беше вярно, не можеше да не им съобщят досега. Дейн ще се появи на вратата на Джъстийн и пренебрежително ще се изсмее на този слух за смъртта му, ще стои пред нея, висок, силен, жив и ще се смее. Надеждата растеше с всяка измината минута на чакане. Измамна, жестока надежда. Не, той не беше мъртъв! Не се е удавил — Дейн, който плуваше толкова добре, че би се преборил и с най-страшното море. Те чакаха и не искаха да повярват на случилото се, надявайки се, че ще се окаже грешка. По-късно щяха да съобщят и в Рим.
На четвъртата сутрин Джъстийн получи съобщението. И пак вдигна слушалката да поиска Австралия.
— Мамо?
— Джъстийн?
— О, мамо, вече са го погребали и не можем да си го вземем! Какво ще правим сега? Казаха само, че Крит бил голям, не знаели името на селото и докато пристигнала телеграмата, той бил вече отнесен някъде и погребан. Сега лежи кой знае къде в безименен гроб! Аз не мога да получа виза за Гърция, никой не иска да ми помогне, хаос е. Какво ще правим, мамо?
— Посрещни ме в Рим, Джъстийн — каза Меги.
Всички освен Ан Мюлер бяха около телефона все още като в шок. Мъжете само за три дни бяха остарели с двадесет години, а Фий, съсухрена, заприличала на птица, побеляла и грохнала, ходеше из къщи и само повтаряше: „Защо не мен? Защо трябваше него да вземат? Аз съм толкова стара, толкова стара! По-добре аз да бях си отишла, а не той. Защо не бях аз? Толкова съм стара!“ Ан беше припаднала, а мисис Смит, Мини и Кет денем и нощем се обливаха в сълзи.
Меги затвори телефона и мълчаливо се вгледа в тях. Ето какво беше останало от Дройда — групичка старци и старици, безплодни и съсипани.
— Дейн го няма — каза им тя. — Не можели да го открият. Погребан бил някъде на Крит. Толкова далеч! Как може да остане толкова далеч от Дройда! Отивам в Рим при Ралф де Брикасар. Само той може да ни помогне.
Секретарят на кардинал де Брикасар влезе в стаята му.
— Ваше високопреосвещенство, извинете, че ви безпокоя, но една дама иска да ви види. Обясних й, че има конгрес, че сте много зает и не приемате никого, но тя каза, че ще седне във вестибюла и ще чака, докато намерите време за нея.
— В беда ли е изпаднала, отче?
— В голяма беда, ваше високопреосвещенство, вижда се по лицето й. Каза да ви предам, че се казва Меги О’Нийл. — С напевното му италианско произношение името прозвуча малко особено.
Кардинал Ралф скочи на крака с побеляло като косата си лице.
— Ваше високопреосвещенство! Да не ви е зле? Зле ли ви е?
— Не, отче, съвсем добре съм, благодаря. Отложи всичките ми ангажименти до второ нареждане и веднага доведи мисис О’Нийл. Да не ни безпокои никой освен Светият отец.
Свещеникът се поклони и излезе. О’Нийл. Разбира се! Та това беше името на младия Дейн — как можа да го забрави. Само че в кардиналския дворец всички му викаха просто Дейн. Голяма грешка беше направил, дето я остави да чака. Щом Дейн е обичният племенник на негово високопреосвещенство, мисис О’Нийл трябва да е обичната му сестра.
Когато Меги влезе в стаята, кардинал Ралф едва я позна. Не беше я виждал от тринадесет години; тя беше на петдесет и три, а той — на седемдесет и една години. Бяха остарели вече и двамата — не само той. И не че толкова лицето й се беше променило, а бе добило ново изражение, не такова, каквото въображението му бе рисувало. Вместо миловидност сега в него имаше суровост, вместо мекота — желязна жилка. Меги приличаше повече на енергичен, застаряващ, упорит мъченик, отколкото на кроткия замечтан ангел, отдаден на съзерцание и мечти. Красотата й беше все така поразителна, очите й — все така бистри, сребристосиви, само че по-остри, а живата някога коса беше избеляла до бежово — като на Дейн, но без блясък. Но най-много го смути това, че тя бързо отмести поглед от него, преди той да е задоволил голямото си, пълно с обич любопитство.