— Точно това искаше да кажеш! — рече с дрезгав глас Франк. — Знаех си аз! Знаех си! — Опита се да извърне глава към отец Ралф. — Пуснете ме, отче! Няма да го пипна. Бог ми е на помощ, няма да го докосна.
— Бог да ти е на помощ ли? Бог да ви порази и двамата! Ако сте разстроили душата на детето, ще ви убия! — изрева свещеникът, единственият разгневен сега. — Държах я тук да слуша, защото се боях, че ако я изведа, ще се избиете, докато ме няма. Но трябваше да ви оставя да го направите, жалки, глупави егоисти!
— Добре, отивам си — проговори Франк със странен, глух глас. — Отивам с трупата на Джими Шермън и вече няма да се върна.
— Трябва да се върнеш — прошепна Пади. — Какво ще кажа на майка ти? Тя държи на теб повече, отколкото на всички нас, взети заедно. Никога няма да ми прости!
— Кажи й, че съм отишъл с Джими Шермън, та дано направя нещо от себе си. Това е истината.
— Онова, което казах… не е вярно, Франк.
Чуждите черни очи на Франк заискриха насмешливо, очите, които бяха учудили свещеника, когато ги видя за първи път — какъв беше този черноок син на сивооката Фий и на синеокия Пади? Отец Ралф познаваше законите на Мендел и не допускаше, че това се дължи само на сивите очи на Фий.
Франк си взе шапката и палтото.
— О, вярно е! И винаги съм го знаел. Понякога си спомням мама да свири на спинет в една стая, каквато ти никога не си могъл да имаш! А още и чувството, че не си бил винаги с нас, че си дошъл след мен, че тя най-напред е била моя. — Изсмя се беззвучно. — И като си помисля, че през всичките тези години съм обвинявал теб, че я теглиш надолу, а в същност виновният съм бил аз. Аз, аз!
— Никой не е виновен, Франк, никой! — извика свещеникът, като се мъчеше да го задържи. — Това е част от великия непонятен замисъл на господа. Приеми го така!
Франк отблъсна възпиращата го ръка и се запъти към вратата с леката си като на призрак походка, стъпвайки почти на пръсти. Роден е за боксьор — премина през някакво далечно кътче в мозъка на отец Ралф, един мозък на кардинал.
— Великият, непонятен замисъл на господа, а? — имитираше го гласът на младежа откъм вратата. — В ролята си на свещеник ми приличате на папагал, отче де Брикасар! Аз пък ще ви кажа — бог на вас да помага, защото вие единствен тук не знаете какво сте в същност.
Пади седеше на стол — с пепеляво лице, с уплашени очи, вторачени в Меги, която се беше свила на колене до камината, плачеше и се поклащаше напред-назад. Той понечи да отиде при нея, но отец Ралф грубо го спря:
— Остави я. Стига й толкова! В бюфета има уиски, налей си. Аз отивам да сложа детето да спи и ще се върна да поговорим — чакай ме. Чуваш ли какво ти казвам, човече?
— Ще ви чакам, отче. Сложете я да спи.
Горе в приятната светлозелена спалня свещеникът разкопча роклята и ризката на момиченцето, сложи го да седне на края на леглото, за да му събуе обувките и чорапите. Нощницата на Меги беше върху възглавницата, където я бе оставила Ани: той я нахлузи през главата й и благоприлично я издърпа надолу, преди да й свали гащичките. През цялото време й говореше за разни работи, разказваше й глупави истории за копчета, които не искат да се разкопчеят, за обувки, които упорстват и не се развързват, и за панделки, които са залепнали за косите. Невъзможно беше да познае дали тя го слуша: очите й, пълни с неизказани детски трагедии, с грижи и болка, несвойствени за годините й, гледаха тъжно някъде зад гърба му.
— А сега лягай, миличка, и се опитай да заспиш. След малко ще дойда да те видя. Не се тревожи, чу ли? После ще поговорим.
— Добре ли е? — попита Пади, когато той се върна при него.
Отец Ралф посегна към бутилката с уиски върху бюфета и си наля половин чаша.
— Ей богу, не знам. Чудя се, Пади, кое е по-тежкото проклятие над ирландеца — алкохолът или нравът му. Какво те прихвана да говориш така? Не, не се опитвай да ми отговаряш. Нравът, нали? А онова е истина, разбира се. Сетих се, че не е твой син още щом го видях.
— Може ли нещо да ви убегне!
— Сигурно не. Достатъчно съм наблюдателен, за да разбера кога хората от моята енория са угрижени или страдат. А след като съм разбрал, мой дълг е да им помогна с каквото мога.
— В Гили ви обичат много, отче.
— Което дължа несъмнено на лицето и на фигурата си — отвърна свещеникът с горчивина, неуспял да придаде шеговитост на гласа си, както искаше.
— Така ли мислите? Не съм съгласен с вас. Ние ви обичаме, защото сте добър пастор.