— Наистина ли мислите така, отче?
— Наистина. Станалото тази вечер не бива да отива по-далеч.
— Ами Меги? Тя чу всичко.
— Не се безпокой за Меги. Аз ще се погрижа за нея. Едва ли е разбрала нещо повече от това, че ти и Франк сте се скарали. Ще й обясня, че сега, като го няма Франк, ако каже на майка си и за кавгата, ще й причини още по-голяма болка. Освен това имам чувството, че Меги и без това не казва на майка си всичко. — Той стана. — Лягай си, Пади. Не забравяй, че утре трябва да изглеждаш добре и да се въртиш цял ден около Мери.
Меги не беше заспала. Лежеше с широко отворени очи на мъждивата светлина от малката лампа до леглото. Свещеникът седна до нея и забеляза, че косата й още е сплетена. Той внимателно развърза тъмносините панделки и нежно разпусна косата й, докато тя се разстла като вълнист меден лист върху възглавницата.
— Франк замина, Меги — рече й той.
— Знам, отче.
— Знаеш ли защо, миличка?
— Скара се с татко.
— Какво ще правиш сега?
— Ще отида с Франк. Той има нужда от мен.
— Не може, момичето ми.
— Може. Щях да го намеря още тази вечер, но просто не мога да стоя на краката си, а и не обичам тъмното. Но утре ще го потърся.
— Не бива, Меги. Разбери, Франк трябва да живее свой живот и е крайно време да се отдели. Знам, че не искаш да си отива, но той отдавна се гласи да го направи. Не бъди егоистка. Трябва да го оставиш да има свой живот. — „Повтаряй го, мислеше си той, повтаряй го, докато й го втълпиш.“ — Когато човек порасне, естествено е и има право да поиска да живее далеч от дома, в който се е родил. А Франк е вече мъж. Той трябва да си има свой собствен дом, своя жена и семейство. Разбираш ли, Меги? Кавгата между татко ти и Франк само показа, че Франк иска да си върви. Не че не се обичат, но повечето млади мъже напускат дома си точно по този начин — като за оправдание. Караницата беше просто оправдание за Франк да направи това, което отдавна е искал, оправдание да си иде. Разбираш ли, Меги?
Погледът й се премести върху лицето му и остана там. Очите й бяха толкова уморени, пълни с толкова болка, с толкова зрелост.
— Знам — отвърна тя. — Знам, Франк искаше да си иде още когато бях малка, но не можа. Татко го върна и го накара да остане при нас.
— Но този път няма да го върне, Меги, татко ти не може вече да го задържи насила. Франк си отиде завинаги, Меги, и няма да се върне.
— Никога ли повече няма да го видя?
— Не знам — отвърна той искрено. — Бих искал да те уверя, че ще го видиш, но никой не може да предскаже бъдещето, Меги… дори свещениците. — Той си пое въздух. — Не бива да казваш на мама, че са се карали, Меги, чуваш ли? Много ще се разстрои, а тя и без това не е добре.
— Защото ще има ново бебе ли?
— Какво знаеш за това?
— Мама обича да има бебета и е имала много. Нейните бебета са толкова хубави, отче, дори когато не е била добре. И аз ще си имам едно бебе като Хал и тогава Франк няма да ми липсва толкова, нали?
— С непорочно зачатие ли? — промърмори той. — Желая ти успех, Меги. Ами ако не можеш да имаш бебе като Хал?
— Нали сега си имам Хал — отвърна тя сънливо, като се намести в леглото. После попита: — Отче, и вие ли ще си идете? И вие ли?
— Може би някой ден, Меги. Но няма да е скоро, мисля. Така че не се безпокой. Няма да мръдна от Гили още дълго, дълго време — каза свещеникът с тъга в очите.
6
Нямаше как — Меги трябваше да напусне учението. Фий не можеше да се справя без нея, а щом остана сам в манастирското училище на Гили, Стюърт започна гладна стачка, така че и него трябваше да приберат в Дройда.
Беше август и лют студ. Една година, откакто бяха дошли в Австралия, но тази зима бе по-студена от предишната: нямаше дъжд и въздухът беше толкова сух, та чак дращеше дробовете. Горе по върховете на Високото било, триста мили на изток, от няколко години насам не бе падал такъв дебел сняг, но на запад от Бърън Джънкшън не бе валяло от мусонното наводнение миналото лято. Хората в Гили говореха за нова суша — отдавна й било времето, трябвало да дойде и може би вече е на път.
Като видя майка си, Меги разбра, че голяма тежест се стоварва върху й: може би от усещането, че се сбогува с детството и от предчувствието какво е да си жена. Външно майка й не бе се променила — освен големия корем, но вътрешно Фий бе изтощена като стар часовник, който все повече изостава и изостава, докато някой ден ще спре съвсем. У майка й я нямаше вече онази пъргавост, на която Меги бе свикнала. Фий повдигаше крак и пристъпваше, сякаш не е уверена как става това — дори в походката й се долавяше някакво лутане на духа. Не се радваше и на идващото бебе, нямаше го дори онова сдържано задоволство, което бе проявявала с Хал.