Нищо не можеше да ги предпази за дълго от прахта, а след време реката пресъхна и се превърна в ивица локви, така че от нея не можеше вече да се изпомпва вода за кухнята или банята. Стюърт отиде и напълни цистерната от артезианския кладенец, после я изля в един от резервните варели за дъждовна вода и жените трябваше да привикнат с нея, макар че беше отвратителна за миене на чиниите, за пране и къпане. Вонящата на сяра минерална вода трябваше да се избърсва старателно от чиниите, а при миене правеше косата суха и твърда като слама. Малкото дъждовна вода, която беше останала, използваха само за пиене и готвене.
Отец Ралф наблюдаваше Меги нежно. Тя решеше с четка къдравата червеникава коса на Патси, а Джимс, застанал малко несигурно на крачетата си, послушно чакаше своя ред. Двата чифта светлосини очи бяха вперени в нея с обожание. Тя бе досущ като малка майчица. Трябва да им е вродено — помисли си свещеникът, — тази особена слабост, която жените изпитват към децата, иначе на нейната възраст тя би приемала това като задължение, а не като удоволствие и щеше да гледа час по-скоро да се залови с нещо по-приятно. Напротив, тя съзнателно протакаше заниманието си, като навиваше кичурите на Патси около пръстите си, за да направи букли от немирната му коса. Известно време свещеникът бе като запленен от движенията й, после плесна с камшика по кончова на прашния си ботуш и зарея меланхолно поглед през верандата към Къщата, притулена зад призрачните евкалипти и лози, които разделяха самотата й от гъмжилото около дома на главния пастир.
— Отче, но вие не гледате! — укори го Меги.
— Прощавай, Меги. Бях се замислил. — Той пак се обърна към нея, докато тя вече приключваше с Джимс; и тримата го загледаха с очакване и той се наведе, грабна близнаците и ги намести удобно в двете си ръце. — Хайде да идем да видим леля Мери, а?
Меги го последва по пътеката, като държеше камшика му и поводите на кестенявата кобила. Той носеше децата много умело и с лекота — те, изглежда, не му тежаха, макар че имаше почти цяла миля от реката до Къщата. При готварницата предаде близнаците на изпадналата във възторг мисис Смит и с Меги до себе си, продължи по алеята към къщата.
Мери Карсън седеше в креслото си. Тя почти не ставаше от него тези дни, а и не беше необходимо, след като Пади така добре се грижеше за всичко. Когато отец Ралф се приближи, хванал Меги за ръка, тя стрелна детето с поглед, пълен с неприязън. Отец Ралф усети как пулсът на Меги се ускори и насърчително стисна ръката й. Момичето направи неумел поклон пред леля си и изрече едва чуто поздрава.
— Върви в кухнята, дете, да пиеш чая си с мисис Смит — каза й Мери Карсън рязко.
— Защо не я обичате? — запита отец Ралф, като сядаше в креслото, което вече бе свикнал да смята за свое.
— Защото ти я обичаш — отвърна тя.
— Е, хайде, хайде! — Този път той почувствува, че не знае какво да й отговори. — Тя е просто едно самотно дете, Мери.
— Не това виждаш в нея и много добре го знаеш.
Благородните сини очи се спряха на нея язвително: беше си възвърнал непринудеността.
— Да не искате да кажете, че посягам на деца? Та аз съм духовник в края на краищата!
— Ти си мъж преди всичко, Ралф де Брикасар! А расото просто те кара да се чувстваш в безопасност.
Изненадан, той се разсмя. Днес някак си не можеше да спори с нея, сякаш тя бе открила пролуката в бронята му и беше проникнала вътре с отровните си пипала. А той се променяше, може би остаряваше, започваше да се примирява със затънтения Гилънбоун. Огънят в него гаснеше — или може би гореше сега за друго?
— Не съм мъж — отвърна той. — Свещеник съм… Това е може би от жегата, от прахоляка и от мухите… Но не съм мъж, Мери. Свещеник съм.
— О, Ралф, колко си се променил! — предизвикваше го тя. — Възможно ли е кардинал де Брикасар да говори така?
— Няма да стане — каза той и в погледа му пробягна тъга. — Струва ми се, че вече не го и искам.
Тя се разсмя, залюля се напред-назад в креслото си, без да снема очи от него.
— Тъй ли, Ралф? Не искаш ли вече? Добре, ще те оставя да се пържиш още малко, но ще дойде и твоят час да избираш, не забравяй! Може би не още, може би дори не и в близките три-четири години, но непременно ще дойде. А аз ще бъда като дявола и ще ти предложа… Но стига толкова! Обаче не бива да се съмняваш, че ще те накарам горко да страдаш. Ти си най-възхитителният мъж, когото съм срещала. И ни предизвикваш с красотата си, презирайки ни за глупостта ни. Но аз ще те прикова на кръста на твоята собствена слабост. Ще те накарам да се продадеш като последна проститутка. Какво, съмняваш ли се?