Усмихнат, той се облегна назад:
— Не се съмнявам, че ще се опитате. Но смятам, че не ме познавате така добре, както си мислите.
— Така ли? Времето ще покаже, Ралф, само времето. Аз съм стара и на мен ми е останало само времето.
— А какво мислите, че ми остава на мен? — запита я той. — Време, Мери, нищо друго освен време. Време, прах и мухи.
Започнаха да се събират облаци по небето и Пади се обнадежди, че ще завали.
— Суха буря — отсече Мери Карсън. — Не е на дъжд. Няма да вали още дълго.
Ако Клийри мислеха, че са изпитали вече и най-лошото, което суровият климат на Австралия можеше да им предложи, то бе само защото още не бяха преживели сухата буря в изгорелите равнини. Останали без омекотяващата влага, изсушената земя и сухият въздух се триеха силно и с пукот в болезнена схватка, която можеше да завърши само с гигантско изригване на натрупаната енергия. Небето се прихлупи и така притъмня, че вътре Фий трябваше да запали лампите. В оборите конете потръпваха и се стряскаха при най-лекия шум; кокошките бяха накацали по прътите, скрили глави в разтуптените си гърди; кучетата се зъбеха и хапеха помежду си, домашните прасета, които обикновено риеха из бунището на фермата, заравяха муцуни в прахта и надничаха оттам със светлите си плашливи очи. Незнайни сили, заприщени в небето, всяваха страх у всяко живо същество, а огромните бездънни облаци погълнаха слънцето цяло-целеничко и се готвеха да изсипят върху земята неговия огън.
Тътенът на гръмотевици се приближаваше все по-заплашително от хоризонта, малки огнени езици внезапно разсичаха облаците, в чиито виолетово-сини глъбини се пенеха и се завихряха поразяващо бели гребени. И тогава с воя на вятъра, който засмукваше прахта и я запращаше лютива в очите, ушите и устата, настъпи катаклизмът. Никой от хората вече не се и опитваше да си представя библейския гняв на бога — той ги бе застигнал. Нямаше мъж, който да се сдържи да не трепне, когато връхлетя бурята — грохотът и силата й известяваха сякаш края на света. Мина известно време и скупчилото се семейство претръпна — всички наизлязоха на верандата и се завзираха отвъд потока, към далечните пасища. Грамадни разклонени мълнии опасваха като огнени артерии цялото небе — на десетки, всеки миг, и нямаха край; лумнали пламъци раздираха облаците, изгасваха и се отразяваха зад талазите като в невероятна игра на криеница. Димяха ударени от гръм дървета, стърчащи сред тревата, и ставаше най-сетне ясно защо са мъртви тези самотни стражи на пасищата.
Загадъчно, неземно сияние изпълваше въздуха, който не беше вече прозрачен, а гореше отвътре в преливащи се розови, виолетови и сярножълти багри и лъхаше натрапчиво със сладък, неуловим мирис, който не можеше да се уподоби на нищо. Дърветата светеха и около червените коси на всички Клийри имаше ореол от огнени езици, а космите по ръцете им бяха настръхнали. Така продължи целия следобед и едва към залез откъм изток взе да стихва, за да ги освободи от страшната магия. А те бяха възбудени, напрегнати, тревожни. Не беше паднала и капчица дъжд. Струваше им се, че бяха умрели и пак се бяха съживили, преминали невредими през природната стихия. После цяла седмица говореха само за това.
— И още какво ни чака! — предупреди Мери Карсън отегчено.
И беше права. Втората суха зима настъпи по-студена, отколкото предполагаха, макар и без сняг. Мраз сковаваше нощем земята почти на педя дълбочина и кучетата трепереха и се свиваха в колибите си и за да се сгреят, ядяха лакомо месо от кенгуру и сланина от заклания добитък. При такова време се ядеше говеждо и свинско месо вместо вечното овнешко. В къщата пращеше буен огън и мъжете гледаха да се прибират, щом имаха възможност, защото нощем измръзваха по пасбищата. Стригачите обаче пристигнаха в повишено настроение: при такова време можеха да си свършат работата по-бързо и по-леко. Защото потта, която се беше ляла от всеки стригач петдесет години наред, беше избелила кръгли петна по дървения под около работните им места.
Малкото трева, останала още от наводнението, много отдавна бе оредяла застрашително. Ден след ден по небето надвисваха облаци, но дъжд не заваля. Вятърът ревеше жално из пасищата, прахта се стелеше като кафяво було, сякаш дъждовна завеса, и измъчваше съзнанието с видения за вода: толкова приличаха на дъжд тези огромни прашни вихрушки.
Децата се оплакваха, че пръстите им са измръзнали и подути, внимаваха да не се усмихват с напуканите си устни, с мъка събуваха чорапите си от разкървавените пети и глезени. Просто беше невъзможно да се стоплят при този брулещ вятър, още повече, че къщите бяха строени така, че да поемат всеки случаен полъх, а не да са защитени от него. Лягаха и ставаха в ледени спални, чакаха търпеливо майка им да отдели малко топла вода от големия чайник на огнището, за да не им тракат зъбите и да не ги болят ръцете, като се мият.