Един ден малкият Хал взе да кашля и да се задъхва. Ставаше му все по-зле и по-зле. Фий забърка гъста гореща лапа от дървени въглища и я наложи върху измъчените крехки гърди, но това не помогна. Отначало тя не смяташе, че има причини за тревога, но с напредването на деня състоянието му толкова бързо се влошаваше, че тя се обърка, а Меги седеше до него, кършеше ръце и беззвучно изреждаше всички научени молитви. Когато Пади се прибра в шест часа, дишането на детето се чуваше още от верандата и устните му бяха посинели.
Пади веднага тръгна към Къщата, за да телефонира на доктора, но той живееше на четирийсет мили и беше отишъл при друг болен. Запалиха в един съд сяра и подържаха Хал над парите — дано изкашля слузта, която му пречеше на гърлото и бавно го задушаваше, но детето нямаше сили да напрегне гръдния си кош, за да се освободи от нея. Лицето му посиняваше все повече, дишането ставаше със спазми. Меги го държеше в ръце и се молеше, а сърцето й се свиваше от пронизваща болка, като гледаше как малкото създание се бори да си поеме въздух. От всичките си братя тя най-много обичаше Хал, беше му като майка. Никога преди не беше пожелавала така горещо да е достатъчно голяма за майка; струваше й се, че ако е жена като Фий, ще може някак си да го излекува. Объркана и изплашена, тя притискаше гърчещото се телце и се мъчеше да помогне на Хал да диша.
Изобщо не й минаваше през ум, че той може да умре, дори и когато Фий и Пади се смъкнаха на колене до леглото и зашепнаха молитви, като не знаеха какво друго да сторят. В полунощ Пади с мъка разтвори ръцете на Меги от притихналото дете и нежно го положи върху купа възглавници.
Меги отвори широко очи. Беше полузадрямала, след като детето престана да се бори.
— О, татко, той е по-добре, нали? — попита тя.
Пади поклати глава; изглеждаше сбръчкан и състарен, а на светлината на лампата личаха побелелите кичури в косата и в небръснатата му от седмица брада.
— Не, Меги, Хал не е по-добре, както ти мислиш, но вече е спокоен. Бог го прибра при себе си и там нищо вече не го боли.
— Татко ти иска да каже, че е мъртъв — обясни Фий беззвучно.
— О, татко, не! Не може да е мъртъв!
Но в гнездото от възглавници мъничкото същество бе мъртво. Меги разбра, щом го погледна, макар че никога преди не бе срещала смъртта. Той приличаше на кукла, не на дете. Тя стана и отиде при момчетата, свили се около кухненското огнище в тревожно бдение. Мисис Смит бе седнала на дървен стол до тях и наглеждаше близнаците, чиято люлка бяха преместили в кухнята на топло.
— Хал умря — каза Меги.
Стюърт вдигна очи, събуден от своя далечен унес.
— Така е по-добре — рече той. — Помисли си само в какъв покой е сега. — Той стана, като видя Фий да влиза, и се приближи до нея, без да я докосва. — Мамо, сигурно си изморена. Ела си полегни. Ще стъкна огън в стаята ти. Хайде, ела да си легнеш.
Фий се обърна и го последва, без да продума. Боб стана и излезе на верандата. Останалите момчета се повъртяха малко и го последваха. Пади още не беше се появил. Мисис Смит безмълвно внесе бебешката количка от мястото й в ъгъла на верандата и внимателно постави в нея спящите Джимс и Патси. После се обърна към Меги и лицето й бе обляно в сълзи:
— Меги, отивам в Къщата и ще взема Джимс и Патси. Утре сутрин ще се върна, но децата по-добре да останат известно време при Мини и Кет и при мен. Кажи на майка си.
Меги седна на един стол и скръсти ръце в скута си. Той си беше неин, а ето че е мъртъв — малкият Хал, когото толкова обичаше и за когото се грижеше като майка. Мястото, което бе заемал в мислите й, още не бе празно, тя продължаваше да усеща тежестта на топлото му телце върху гърдите си. Ужасяваше я мисълта, че това телце никога вече няма да се облегне на нея, така както бе правило цели четири години. Не, за това не бива да плаче: сълзи можеше да пролива само за Агнес, за раните върху крехката броня на гордостта в детството, останало завинаги зад гърба й. А тази мъка сега трябваше да носи до края на живота си, безспирно, без да се оплаква. Волята да се оцелее е много силна у някои, по-слаба у други; при Меги тя беше яка и жилава като стоманено въже.
Така я завари отец Ралф, когато пристигна с лекаря. Тя мълчаливо кимна към стаята, но не стана да ги придружи. Мина доста време, докато свещеникът успя най-сетне да стори онова, което бе намислил още щом Мери Карсън позвъни в презвитерството — да отиде при Меги и да постои при нея, да даде на клетото самотно момиче нещо от себе си, нещо само за нея. Той не вярваше някой друг напълно да разбира какво беше Хал за Меги.