Но най-напред трябваше да изпълни задълженията си: да даде последно причастие, ако душата на покойния още не беше напуснала тялото му, после да види Фий, да види Пади, да им даде по някой съвет. Докторът си бе отишъл тъжен, но отдавна свикнал с трагедиите, неизбежни в такъв обширен район като неговия. По онова, което му разказаха, той заключи, че толкова далеч от болницата си и от всякакъв помощен персонал, и без това нямаше да може да помогне. Хората тук непрекъснато поемаха рискове, предизвикваха съдбата и все пак упорстваха. В смъртния акт той написа „круп“. Това беше често заболяване.
Отец Ралф също си бе свършил работата. Пади беше отишъл при Фий, Боб и момчетата се събраха в дърводелницата да сковат малкия ковчег. Стюърт се беше сгушил на пода в спалнята на Фий и изящният му профил по нищо не се различаваше от нейния, очертан като силует върху нощното небе зад прозореца; легнала върху възглавницата, хванала ръката на Пади, тя не отместваше замисления си поглед от тази тъмна фигура, свита върху студения под. Беше пет часът сутринта и петлите се разшаваха сънливо, но зората бе още далеч.
Забравил пурпурния епитрахил около врата си, отец Ралф се наведе над кухненското огнище да разпали огъня от гаснещите въглени, намали лампата на масата зад себе си и седна на дървената пейка срещу Меги да я погледа. Тя бе пораснала, в устрема си към зрелостта скоро щеше да го изпревари, да го надмине; като я наблюдаваше, почувствува се по-безсилен от когато и да било през целия си живот, изпълнен с мъчителни, натрапчиви съмнения в собствената си смелост. Но от какво в същност се боеше? На какво смяташе, че няма да устои, ако то дойде? Другите го смятаха за силен, той не се страхуваше от никого, но дълбоко в себе си очакваше онова неизвестно нещо да се промъкне в съзнанието му, и то когато е най-неподготвен, и го обземаше страх. А през това време Меги, родена осемнадесет години след него, го надрастваше.
Не че беше светица или нещо повече от другите. Тя просто никога не се оплакваше и бе надарена — или прокълната — със способността да приема нещата. Каквото и да станеше, каквото и да я сполетяваше, тя го посрещаше, приемаше и трупаше на склад като гориво за двигателя на своя живот. Кой я бе научил на това? И то можеше ли да се научи? Или представата му за нея беше само плод на фантазия? Но какво значение има това? Кое беше по-важно — каква е тя в действителност или за какво я мисли той?
— О, Меги! — промълви той безпомощно.
Тя извърна очи към него и с цялата си болка му отправи усмивка на безгранична, преливаща обич, изразена всеотдайно, тъй като в нейния свят още ги нямаше задръжките и забраните на зрелостта. Това, че е обичан, го разтърси, погълна го, накара го да поиска от бога, в чието съществуване понякога се съмняваше, да бъде всеки друг на този свят, но не и Ралф де Брикасар. Това ли бе онова незнайно тайнствено нещо? О, господи, защо я обичаше толкова много? Но както обикновено, нямаше кой да отговори на въпросите му, а Меги седеше кротко и му се усмихваше.
На зазоряване Фий стана да приготви закуската, Стюърт й помагаше. После дойдоха мисис Смит, Мини и Кет, четирите жени се събраха край печката, говореха нещо шепнешком, с едносрични думи, свързани от скръбта в някакъв съюз, непонятен както за Меги, така и за свещеника. Като стана от масата, Меги отиде да подплати отвътре малкия дървен сандък, приготвен от момчетата, гладко рендосан и полиран. Фий мълчаливо бе пъхнала в ръцете й една бяла атлазена вечерна рокля, отдавна пожълтяла от времето, и Меги я наряза на парчета, които наложи по твърдите вътрешни стени на сандъка. Докато отец Ралф застилаше дъното с хавлия, Меги съши на машината парчетата както трябва, а после двамата прикрепиха облицовката с кабарчета. Фий облече сама детето си в най-хубавото му кадифено костюмче, среса косата му и го положи в мекото гнездо. А то имаше нейното ухание — не на Меги, която се беше грижила за него като майка. Плачейки, Пади затвори капака: това бе първото дете, което му умираше.
От години вече гостната на Дройда се използуваше като параклис. В единия й край беше издигнат олтар с надиплена отпред златошита завеса, за която Мери Карсън бе платила на монахините от „Св. Богородица от Урсо“ хиляда лири да я извезат. Мисис Смит беше подредила навсякъде зимни цветя от градините на Дройда — жълт шибой и късни рози, които изглеждаха като изрисувани с пищни розови и ръждиви багри и по някакъв магически начин излъчваха и ухание. В бял стихар без дантели и в съвсем прост филон, отец Ралф отслужи погребалната литургия.