Клийри разбираха тази своеобразна австралийска поезия по-добре от мнозина, понеже Разливът беше кажи-речи, в тяхната мера, а стадата по пътищата бяха ежедневие. Пътят, по който минаваше добитъкът, се виеше покрай реката Барун — общинска земя, използвана за прехвърляне на жива стока от единия до другия край на източната половина на континента. В миналото джелепите и техните гладни стада, опустошаващи тревата, били нежелани, а воловарите направо ги ненавиждали навсякъде, когато тръгнели със стада от по двадесет до осемдесет глави през най-хубавите пасища на първите заселници. Но тъй като тези пътища за стадата бяха вече само легенда, и джелепите се помириха със скотовъдците фермери.
Минаващи от време на време наемни пастири бяха винаги добре дошли, когато се отбиваха да изпият чаша бира, да поприказват или да хапнат домашна гозба. Понякога те водеха със себе си и жени, седнали в раздрънкани стари двуколки с умърлушени впрегатни коне между тегличите сред тенджери, тигани и шишета, които се клатушкаха и подрънкваха, окачени където падне. Това бяха или най-веселите, или най-навъсените жени в тази част на континента, поели от Кинуна за Пару, от Гундиуинди за Гундагей или от Кетрин за Къри. Особени жени бяха те — не знаеха покрив над главите си, нито постеля под твърдите си като желязо гърбове. Мъж не смееше да им посегне: бяха сурови и издръжливи като земята, която неуморните им нозе оставяха зад себе си. Диви като птиците в окъпаните от слънце дървета, децата им се спотайваха зад колелата на двуколката или хукваха да се крият зад купа дърва, докато родителите им пиеха чай, увличаха се в приказки, надпреварваха се да разказват небивалици, разменяха си книги, обещаваха да предадат някакви непонятни съобщения на Хупирън Колинс или Бръмби Уотърс или разказваха невероятната история за младия Поми, който отишъл да работи в Гнарлунга. И човек някак си долавяше, че всеки от тези бездомници някъде бе копал гроб, за да зарови в него я дете, я жена, съпруг или приятел; под някой евкалипт, който той помнеше винаги, някъде по дългите пътища, отъпкани от стадата и привидно еднакви за онзи, който не знае по какъв начин сърцето различава това дърво от хилядите други.
Меги нямаше представа какво означава един толкова обикновен израз като „женски работи“, защото обстоятелствата сякаш нарочно се бяха струпали така, че да й преградят всички пътища, по които би могла да го узнае. В семейството баща й строго разделяше мъжете от жените; въпроси като заплождане или ягнене никога не се обсъждаха пред нея и майка й, а мъжете се явяваха пред тях само напълно облечени. Онези книги, от които би могла да научи нещичко, изобщо не се появяваха в Дройда, а самата тя нямаше приятелки на своята възраст, които да я просветят. Животът й бе подчинен изцяло на ежедневието в къщата, а там нямаше нищо, свързано с пола. Мери Карсън не заплождаше коне, а ги купуваше от Мартин Кинг в Бугела, който се занимаваше с това. Ако не бяха нужни за разплод, жребците бяха истинска беля и затова в Дройда не взимаха жребци. Имаше само един бик, диво и свирепо животно, до чийто обор беше забранено да се ходи, а и Меги толкова се боеше от него, че никога не го доближаваше. Кучетата държаха вързани за верига към колибите им и чифтосването ставаше при строг контрол и под зоркото око на Пади или Боб, следователно пак забранено за другите. Нямаше време да се наблюдават и прасетата, които Меги и без това мразеше да храни. В същност не й оставаше време да гледа никого освен двете си малки братчета. А невежеството поражда невежество и несъбуденото тяло е сляпо за явленията, които осведоменият веднага разпознава.
Точно преди петнадесетия си рожден ден, когато лятната горещина клонеше към умопомрачителния си връх, Меги забеляза на гащичките си кафеникави петънца на ивици. След ден-два те изчезнаха, но шест седмици по-късно се появиха отново и срамът й прерасна в ужас. Първия път бе помислила, че петната са от това, дето не се е избърсала добре, и се засрами, но втория път нямаше съмнение, че са от кръв. Тя не можеше да си представи откъде идва кръвта, но реши, че е отдолу. Лекото кръвотечение мина за три дни и не се повтори повече от два месеца; изпраните скришом гащи останаха незабелязани, защото тя и без това переше повечето дрехи в къщи. Следващия път усети болка — никога не я беше боляло толкова — ниско под стомаха. И кръвотечението беше по-силно, много по-силно. Тя измъкна крадешком няколко пелени, които вече не използваха за близнаците, и се опита да ги прикрепи от вътрешната страна на гащичките си, страшно изплашена да не би да се забележи кръвта.