Смъртта, отнесла Хал, беше някак призрачна, връхлетяла изневиделица, но един така протакан край на собственото и съществуване я изпълваше с ужас. Как да отиде при Фий или при Пади и да им съобщи, че умира от някаква унизителна, срамна болест там, долу? Само Пред Франк би изляла мъката си, но Франк беше толкова далеч, че не знаеше как да го намери. Беше чувала жените, като се събират на чай, да приказват за тумор и рак, за страхотна бавна смърт, измъчила техни приятелки, майки или сестри. Меги беше убедена, че някакъв израстък я разяжда отвътре и се приближава все повече до свитото й сърце. О, как не искаше да умре!
Имаше само смътна представа за смъртта. Не й беше ясно дори каква ще бъде в онзи непонятен друг свят. За Меги религията бе много повече определени закони, отколкото някакво духовно извисяване, и поради това не можеше да потърси утеха в нея. В съзнанието й, обзето от паника, се блъскаха откъслечни думи и изрази, чути от родителите й, от техни приятели, от сестрите в манастира, от свещеници при проповед или прочетени в книгите, където ги изричаха лоши хора, заплашващи да отмъстят на някого. Но, така или иначе, тя не можеше да приеме смъртта. Нощи наред лежеше съвсем объркана от ужас и се мъчеше да си представи дали смъртта е вечна нощ или бездна от пламъци, която трябваше да прескочи, за да стигне до златните полета от другата страна, или пък някаква сфера, като вътрешността на гигантски балон, изпълнена с божествено песнопение и мека светлина, която струи през необятни стъклописи.
Стана много мълчалива, но то бе съвсем различно от тихия мечтателен унес на Стюърт; тя приличаше повече на вцепенено от страх животно, приковано от стъкления поглед на змия. Ако я заговореха, тя изведнъж се сепваше, а ако малките заплачеха за нея, засуетяваше се около тях в агонията на изкуплението за проявената към тях немарливост. А случеше ли се да остане за момент свободна, хукваше към гробището при Хал, който беше единственият й близък покойник.
Всички забелязваха промяната, но я приемаха като естествена за възрастта на Меги, без нито веднъж да се запитат какво в същност означава за Меги това, че расте: тя твърде добре прикриваше страданията си. Старият урок бе добре научен; тя умееше да се владее изключително добре, а гордостта й беше безгранична. Никой не биваше да разбере какво става в нея и трябваше докрай да остане невъзмутимо спокойна на вид. Пример можеше да взима и от Фий, и от Франк, та дори и от Стюърт, а в жилите й течеше същата кръв и това й беше вродено.
Тъй като често посещаваше Дройда, отец Ралф забелязваше, че промяната у Меги, направила я отначало женствено привлекателна, започва да изсмуква цялата й жизненост, и безпокойството му прерасна в тревога, а после в страх. Тялото и душата й линееха пред очите му, тя малко по малко му се изплъзваше и за него беше непоносимо да я вижда как се превръща във втора Фий. На малкото посърнало личице бяха останали сякаш само очите, вперени в нещо страшно напред, а млечнобялата матова кожа, която не познаваше нито лунички, нито слънчев загар, ставаше все по-прозрачна. Ако продължава така — мислеше си той, — някой ден собствените й очи ще я погълнат, както змията изяжда опашката си, и тя ще се понесе във вселената във вид на незабележимо стълбче кристално сива светлина, доловимо и с периферното зрение като трепкащи сенки и тъмни насекоми, плъзнали по бяла стена.
Добре тогава, насила ще разбере какво става с нея. Тези дни Мери Карсън беше много капризна: зловидеше и се всяка минута, която той прекарваше долу в къщата на главния пастир. Само благодарение на безкрайното си търпение и на умението да прикрива мислите си той успяваше да не се разбунтува срещу нейната властност. Но колкото и да беше загрижен за Меги, практичността и благоразумието му не го напущаха и той изпитваше истинска наслада, като виждаше как действа чарът му върху такъв своенравен и мъчен човек като Мери Карсън. И докато в съзнанието му все по-упорито дълбаеше непознатата досега нужда да се грижи за друго човешко същество, той си даваше сметка и за още едно чувство, съжителствуващо с първото — хищнически хладнокръвното и жестоко желание да надхитри, да се подиграе с надменната и властна жена. Ах, колко му се щеше да я надвие! Никога няма да се даде на този стар паяк.