Най-сетне успя да се откъсне от Мери Карсън и откри Меги в малкото гробище под сянката на бледия кротък ангел-отмъстител. Тя бе вдигнала очи към застиналия му печален лик и на лицето й бе изписан мъчителен страх. Великолепен контраст между изживяваното и изобразеното чувство — помисли си отец Ралф. Само че какво дири той тук — преследваше я като стара квачка, без изобщо да му влиза в работата какво й е, майка й и баща й трябваше сами да разберат това. Но те не забелязваха нищо и за тях тя не беше онова, което бе за него. Пък и щом е свещеник, нали трябва да дава утеха на самотните и падналите духом? Не можеше да търпи да я гледа така нещастна, но същевременно се боеше, че се явяваха все нови поводи да се обвързва с нея. Вече беше натрупал толкова много случки и спомени от нея, че го обземаше страх. Обичта му към Меги и инстинктивният му стремеж като свещеник да се отдава духом всячески се бореха с постоянния му ужас да не стане съдбоносно необходим за някого и някой да не стане съдбоносно необходим за него.
Като чу шума от стъпките му през тревата, тя се обърна към него невъзмутима, скръстила ръце в скута и забила поглед в нозете си. Той седна до нея и обгърна с ръце коленете си; расото му, надиплено небрежно, не можеше да скрие голямото изящество на грациозното тяло под него. Няма смисъл от заобикалки — реши той, — ако може, тя пак ще се изплъзне.
— Какво става с теб, Меги?
— Нищо, отче.
— Не ти вярвам.
— Моля ви, отче, недейте! За нищо на света не мога да ви кажа!
— Ех, Меги, нямаш ли доверие в мен! Можеш да ми кажеш всичко, абсолютно всичко! Та нали съм за това, нали за това съм свещеник! Избран съм да представлявам господ тук на земята и като говориш на мен, все едно, че говориш на бога, а също мога и да прощавам от името на бога. И трябва да знаеш, миличка Меги, че няма нещо на този свят, което бог да не може да прости. Трябва да ми кажеш какво ти е, обич моя, защото, ако някой може да ти помогне, това съм аз. Докато съм жив, все ще гледам да ти помагам, да бдя над теб. Нещо като ангел-закрилник, ако щеш, и то много по-добър от този мрамор над главата ти. — Той си пое въздух и се наклони напред. — Меги, ако ме обичаш, кажи ми!
Тя вкопчи длани една в друга.
— Отче, аз умирам! Болна съм от рак!
Отпърво го обзе буйно желание да се изсмее, да отприщи насъбралото се напрежение; после се вгледа в прозрачно синята кожа, в изтънелите малки ръце и силно зажадува да заплаче, да ридае, да вие от такава несправедливост, та чак небето да го чуе. Не, Меги не би могла само да си въобразява: сигурно има сериозна причина.
— Откъде знаеш, момичето ми?
Необходимо й беше много време, за да се реши, и когато заговори, той трябваше да наведе глава досам устните й, несъзнателно заел поза като при изповед, закрил с длан лице и поднесъл само изящното си ухо към гласа на грешника.
— Вече от шест месеца, отче. Получавам ужасни болки в корема, но не като от жлъчка и… ох, отче… тече ми много кръв отдолу.
Той се отдръпна назад, както не бе правил никога в изповедалнята, и впери поглед в сведената й от срам глава, обладан от толкова много и различни чувства, че не можеше да си събере мислите. Невероятно, сладостно облекчение; гняв към Фий, и то така яростен, че му идеше да я убие; удивление и възторг пред това малко създание, понесло всичко така смело; и страхотно, неудържимо объркване.
Той беше също така пленник на своето време, както и тя. Леките момичета във всеки град, където бе служил — от Дъблин до Гилънбоун, — нарочно идваха в изповедалнята да му разказват шепнешком различни измислици, които представяха за истински случки, защото ги привличаше едно-единствено нещо в него — мъжът; и не искаха да си признаят, че не е по силите им да го предизвикат. Те разказваха шепнешком как мъже осквернили всяко отвърстие на тялото им и как се отдавали на непозволени игри с други момичета, шепнеха за страсти и прелюбодеяния, а някои — с особено развито въображение — стигаха дори дотам, да му описват в подробности сексуалните си връзки с някакъв свещеник. Той ги слушаше съвсем невъзмутим, само с презрение и отвращение, защото бе минал през суровото възпитание на семинарията и трудности от този род не го плашеха. Но момичетата никога не бяха споменавали за онзи интимен процес, който ги правеше по-различни и ги караше да се срамуват.
Колкото и да се мъчеше, той не можа да удържи парещата вълна, която се надигна в него: извърнал лице зад дланта си, отец Ралф де Брикасар беше разкъсван от спазъм на унижение поради първото си изчервяване.
Но на неговата Меги не й бе станало по-леко. Щом се увери, че червенината се е оттеглила от лицето му, той се изправи, повдигна я и я настани на един мраморен пиедестал, така че лицата им да са на една височина: