— Добре, отче, няма.
Дяволски трудно било да си майка: толкова работи трябва да помниш!
— Меги, иди си в къщи, кажи на майка си, че ти тече кръв и я питай как да се грижиш за хигиената си.
— И с мама ли става същото?
— С всички нормални жени. Но когато очакват бебе, кръвотечението спира, докато се роди бебето. По това жените познават, че ще имат бебе.
— А защо спира кръвта, когато чакат бебе?
— Не зная, наистина не зная. Съжалявам, Меги.
— А защо кръвта ми тече отдолу, отче?
Той стрелна с поглед ангела, който го гледаше най-спокойно, далеч от женските грижи. Отец Ралф изпадаше във все по-затруднено положение. Интересно: колко е настойчива сега, след като обикновено е така сдържана. Но съзнавайки, че е станал извор на познанията й за всичко онова, което не намираше в книгите, и като я познаваше достатъчно добре, той не можеше да си позволи да издаде с нещо смущението или неудобството си. Тя би се затворила в себе си и вече не би го питала за нищо. Затова й отвърна търпеливо:
— Не точно отдолу, Меги. Там има и един друг канал, който е във връзка с раждането на деца.
— А, през него излизат, искате да кажете — зарадва се тя. — Пък аз винаги съм се чудила как излизат бебетата.
Той се засмя широко и я свали от пиедестала.
— Сега вече знаеш. А знаеш ли как се получават бебетата, Меги?
— О, да! — отвърна тя важно, доволна, че най-после знае нещо. — Поникват, отче.
— И от какво поникват?
— Когато много силно ги искаш…
— Кой ти е казал това?
— Никой. Сама го разбрах.
Отец Ралф притвори очи и си каза, че не могат да го нарекат страхливец, загдето е оставил разговорът да свърши тук. Можеше само да я съжалява, но не и да й помогне повече от това. Което не може, не може. Някои неща бяха наистина невъзможни.
7
Мери Карсън навършваше седемдесет и две години и смяташе да устрои най-голямото празненство в Дройда от петдесет години насам. Рожденият й ден се падаше в началото на ноември, когато е горещо, но още поносимо — поне за жителите на Гили.
— И к’во излезе, мисис Смит? — пошепна Мини. — К’во излиза — че била родена на трети ноември, а?
— Какво си си наумила, Мин? — недоумяваше икономката. Келтската загадъчност на Мини дразнеше здравите й английски нерви.
— Ами тя била Скорпион, а? Жена Скорпион, и как още!
— Представа нямам за какво говориш, Мин.
— Най-лошият знак, под който може да се роди една жена, миличка мисис Смит. Ой, дъщери на дявола са те! Помнете ми думата — намеси се Кет, ококорила очи, и се прекръсти.
— Ама наистина, Мини, ти и Кет сте невъзможни! — каза мисис Смит съвсем невъзмутима.
Но всеобщата възбуда растеше все повече. Старият паяк от креслото си точно в центъра на своята мрежа издаваше неспирен поток от заповеди: това да се направи, онова да се направи, тези и тези неща да се извадят, еди-какво си да се прибере. Двете ирландски прислужници тичаха насам-натам, излъскваха сребърните прибори, миеха скъпите порцеланови сервизи, превръщаха параклиса отново в приемна и подреждаха съседните столови.
Повече да пречат, отколкото да помагат, двете най-малки момчета на Клийри се въртяха около Стюърт и няколкото общи работници, които окосиха тревата и оплевиха цветните лехи, поръсиха верандите с влажни стърготини, за да изчистят прахта между испанските керамични плочки, и настъргаха тебешир по пода на салона, за да може по-леко да се танцува. Оркестърът на Кларънс О’Туул щеше да дойде чак от Сидни, както и стридите, скаридите, раците и омарите; за временни помощнички бяха наети няколко жени от Гили. Закипя цялата област от Рудна Хуниш през Инишмъри и Бугела до Нарингенг.
Когато из облицованите с мрамор коридори отекнаха необичайните шумове от местене на мебели и се разнесоха човешки викове, Мери Карсън се премести от креслото зад бюрото си, извади лист тънка хартия, потопи перото в мастилницата и започна да пише. Не се колебаеше, нито спираше да се замисли над мястото на някоя запетая. От пет години насам беше подреждала грижливо в ума си всяка сложна фраза, докато всичко бе станало идеално точно. Не след дълго привърши, изписвайки два листа, на втория от които повече от една четвърт остана празна. Сложи и последната точка и постоя още малко на мястото си. Стилното й бюро беше до един от големите прозорци, така че бе достатъчно да извърне глава, и обхващаше с поглед цялата градина. Смях, долетял отвън, я накара да се обърне небрежно, но после се вбеси. Дявол да го вземе и него, и тази негова любимка!