Пади понечи да се скара, защото това не беше неговата малка Меги, но бързо затвори уста и думите останаха неизречени: още помнеше поуката от онази сцена с Франк в презвитерството, много отдавна. Не, той не можеше вечно да я има за малко момиче — тя беше млада жена, и без това смутена от поразителната промяна, която й разкри огледалото. Защо да измъчва още повече клетото създание?
Той се усмихна нежно и й подаде ръка:
— О, Меги, колко си хубава! Ела, ела, аз ще те водя, а Боб и Джек ще водят майка ти.
Само след месец тя щеше да навърши седемнайсет години и за пръв път през живота си Пади се почувствува наистина стар. Но Меги беше най-скъпото му същество и нищо не биваше да развали първия й празник с големите.
Те вървяха до господарската къща бавно и пристигнаха много преди другите гости, защото трябваше да вечерят с Мери Карсън и после да й помагат при посрещане на поканените. Никой не искаше да е с мръсни обувки и след една миля път през прахта на Дройда трябваше да се отбият в готварницата да си лъснат обувките и да изчеткат прахта от панталоните и полите на роклите.
Отец Ралф беше в расо — както обикновено — и никое мъжко вечерно облекло не би му отивало така добре, както тази строга дреха с леко разширяващи се надолу линии, с безбройните малки платнени копчета от горе до долу и широкият колан с пурпурни краища, както изискваше неговият сан.
Мери Карсън бе решила да е в бял атлаз с бяла дантела и бяло щраусово ветрило. Фий я загледа изумена, нарушила обичайното си безразличие. Роклята на Мери бе нелепо булчинска и дразнещо неподходяща — защо, за бога, се беше натруфила като нарисувана стара мома, която се прави на булка? Напоследък беше и много затлъстяла, от което изглеждаше още по-зле.
Но Пади, изглежда, не намираше нищо нередно и целият грейнал, отиде да се ръкува със сестра си. Какъв мил човек — помисли си отец Ралф, като гледаше тази кратка сцена, която му беше забавна, но и безразлична.
— О, Мери! Колко добре изглеждаш! Като младо момиче!
В действителност тя изглеждаше точно като кралица Виктория на онази прочута снимка, направена малко преди смъртта й. Дълбоките бръчки личаха от двете страни на властния й нос, упоритата уста бе свита, малко изпъкналите студени очи бяха вторачени, без да мигат, в Меги. А красивите очи на отец Ралф се плъзнаха от племенницата към лелята и отново се върнаха на племенницата. Мери Карсън се усмихна на Пади и го хвана под ръка:
— Можеш вече да ме отведеш на вечеря, Падрайк. Отец де Брикасар ще придружи Фиона, а момчетата ще вземат Мегън помежду си. — И извръщайки глава назад, тя през рамо попита Меги: — Ще танцуваш ли тази вечер, Мегън?
— Тя е още малка, Мери. Няма седемнайсет — отвърна бързо Пади, като си спомни още един свой родителски пропуск: никое от децата му не умееше да танцува.
— Колко жалко! — забеляза Мери Карсън.
Приемът беше прекрасен, пищен, блестящ, великолепен — тези определения се чуваха наоколо най-често. Там беше Ройъл О’Мара от Инишмъри, на двеста мили оттук — бе дошъл от най-далеч с жена си, синовете си и единствената си дъщеря. Хората, които живееха около Гили, рядко биха пропътували двеста мили дори за мач на крикет, а какво остава за някакво си празненство. Беше и Дънкън Гордън от Ийч Юсидж, когото никой не можеше да накара да обясни защо е нарекъл толкова отдалечената си от океана ферма с шотландско-галското наименование за „морско конче“. Дошъл беше и Мартин Кинг с жена си, със сина си Ентъни и неговата жена. Мартин се смяташе за най-старият заселник — аристократ в Гили, понеже Мери Карсън — като жена — не можеше да носи това звание. Бяха и Ивън Пу от Брейк-и-Пул, Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън, Хори Хоуптън от Бийл-Бийл и още десетки други.
Почти всички бяха от католически родове, а някои се гордееха с англосаксонските си имена: броят на ирландци, шотландци и уелсци беше приблизително еднакъв. Там, по родните си места, бяха загубили надежда да получат национална самостоятелност, а католиците в Шотландия и Уелс бяха гледани с лошо око от местните протестанти. Но тук, на хиляди квадратни мили около Гилънбоун, те бяха лордове, по-истински и от английските, господари на всичко, докъдето поглед стига. Дройда, най-голямото имение, надхвърляше по площ няколко европейски кралства. Хей вие, принцове на Монако и херцози на Лихтенщайн, внимавайте! Мери Карсън е по-велика. И ето ги сега как се носеха във валс под звуците на лъскавите инструменти на музикантите, дошли чак от Сидни, или се отдръпваха встрани да погледат със задоволство децата си, танцуващи чарлстон, как поглъщаха пирожките с омари и изстудените сурови стриди, пиеха петнайсетгодишното френско шампанско и дванайсетгодишно шотландско малцово уиски. Ако ги попитаха, биха си признали, че предпочитат да ядат печено агнешко бутче или осолено говеждо и да пият евтиния силен ром „Бъндаберг“ или бира „Графтън“ направо от бъчвата. Но колко приятно беше да знаят, че щом поискат, могат да имат и по-изисканите неща на този свят.