Тя го гледаше странно, някаква внезапна непроницаемост бе засенила очите й, после се извърна рязко и той виждаше само профила й.
— Да, разбирам. Колко глупава съм била да не го разбера досега.
— Не е ли време вече да се прибираш? Сигурен съм че всички ще спят до късно, но ако случайно някой се събуди в обичайния час, ще изпаднеш в неудобно положение. А не можеш да кажеш, че си била с мен Меги — дори и на родителите си.
Тя стана и задържа погледа си надолу към него.
— Прибирам се, отче. Но ми се ще да ви познаваха по-добре и тогава никога не биха си помислили такива неща за вас. Вие просто не сте такъв човек, нали?
Кой знае защо, от думите й го заболя, заболя го дълбоко в душата, където жестокият присмех на Мери Карсън не беше стигнал.
— Да, Меги, права си. Не съм такъв човек. — Той скочи на крака, усмихвайки се тъжно. — Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че бих искал да не е така? — Той сложи ръка на челото си. — О, как бих искал да не е така! Върви си Меги, върви си!
Лицето й беше помръкнало.
— Лека нощ, отче.
Той взе ръцете й в своите, наведе се и ги целуна.
— Лека нощ, скъпа моя Меги.
Проследи я с поглед как върви през гробовете, как прекрачва оградата. В роклята на розови пъпки отдалечаващата се фигура беше изящна, женствена и сякаш безплътна. Пепел от рози.
— Точно пепел от рози — обърна се той към ангела.
Автомобилите напускаха шумно Дройда, когато той се прибираше по пътеката — празненството най-сетне бе свършило. Вътре музикантите прибираха инструментите си, залитайки от рома и от изтощение, а уморените прислужнички и онези, наети за вечерта, се бяха заели да разтребват. Отец Ралф кимна на мисис Смит.
— Идете всички да спите. Много по-лесно ще си свършите работата, когато си отспите. Ще се погрижа мисис Карсън да не се сърди.
— Искате ли да хапнете нещо, отче?
— За бога, не! Лягам си веднага.
Късно следобед една ръка докосна рамото му. Безсилен да отвори очи, той посегна пипнешком да я задържи и се опита да я допре до бузата си.
— Меги! — прошепна той.
— Отче, отче! Събудете се, моля ви!
Като чу гласа на мисис Смит, веднага отвори широко очи.
— Какво има, мисис Смит?
— Мисис Карсън, отче… Мъртва!
Часовникът му показваше шест вечерта; замаян от тежкия унес, в който го бе потопила страхотната горещина през деня, той с мъка съблече пижамата и надяна свещеническите си дрехи, преметна на врата си тесен пурпурен епитрахил, взе миро, светена вода, големия сребърен кръст и кехлибарената броеница. И през ум не му мина да се усъмни в думите на мисис Смит; беше сигурен, че паякът е мъртъв. Дали все пак не беше глътнала нещо? Само се молеше, ако беше така, да не е останало никакво доказателство в стаята, а и докторът да не забележи нищо. И каква ли полза имаше да я миросва? Но трябваше да го направи. Ако откаже, ще има аутопсия и всякакви други усложнения. И не че се колебаеше заради внезапното си подозрение, че се е самоубила, а просто му се струваше скверно да полага нещо свято върху тялото на Мери Карсън.
Тя бе мъртва много отдавна, сигурно бе умряла минути след като се прибра, значи, преди петнадесет часа. Прозорците бяха плътно затворени и стаята бе пълна с влага от разлатите плитки съдове с вода, които тя караше да поставят във всеки ъгъл, за да е свежа кожата й. Във въздуха се носеше особен шум и след кратко недоумение той разбра, че това са мухи, рояци мухи, които вдигаха неистова врява, докато пируваха, чифтосваха се или снасяха яйца отгоре й.
— За бога, мисис Смит, отворете прозорците! — Той едва си поемаше въздух, пристъпвайки пребледнял към леглото.
Тя беше излязла от мъртвешкото вкочанение и тялото й отново се бе отпуснало, противно и грозно. Изцъклените очи бяха станали на петна, тънките устни бяха почернели, цялата беше накацана от мухи. Накара мисис Смит да ги пъди, докато той се занимаваше с нея, и едва чуто изричаше някакви заклинания на латински. Същински фарс, и то над това прокълнато тяло. А как вонеше! Господи! Така не мирише дори мъртъв кон в хубавия въздух в пасището. Той се гнусеше да я докосне и умряла, както и когато беше жива, особено издутите й от мухите устни. Само след няколко часа щяха да плъпнат червеи по нея.
Най-после свърши. Изправи се.
— Идете бързо при мистър Клийри, мисис Смит, и му кажете момчетата веднага да се залавят с ковчега. Няма време да го поръчваме от Гили — тя се разлага пред очите ни. Боже мили! Призлява ми! Ще ида да се изкъпя и ще оставя дрехите си пред вратата. Изгорете ги. Винаги бих усещал миризмата й, пропита в тях.
Когато се върна в стаята си по брич за езда и риза, защото не си беше взел друго расо, той си спомни за писмото й и за своето обещание. Беше минало седем часът и до него стигаше приглушената суетня на слугите, хукнали да разчистват остатъците от празненството, да подредят отново салона като параклис, да подготвят къщата за погребението утре. Нямаше как, трябваше да отиде тази вечер до Гили, за да вземе ново расо и одежди за погребалната литургия. Винаги когато напускаше презвитерството за някоя от по-далечните ферми, носеше със себе си необходимите неща, грижливо подредени в малкото му черно куфарче: причастието за в случай на раждане, смърт, благословия или богослужение, както и облекло за литургии според сезона. Но тъй като беше ирландец, не искаше да предизвиква съдбата, като носи и черните си одежди за погребение. Някъде отдалеч се разнесе гласът на Пади, но той не искаше сега да го вижда, мисис Смит щеше да се оправи с него.