— Върнете се колкото може по-скоро, отче! — погледна го умолително Пади.
Но отец Ралф се забави повече, отколкото беше необходимо да се отиде само до презвитерството. Преди да тръгне нататък, той зави по една от по-заможните улици на Гилънбоун и спря колата пред доста претенциозна на вид къща сред грижливо подредена градина.
Хари Гау тъкмо сядаше да вечеря, но дойде в гостната, щом прислужницата му каза кой го търси.
— Отче, заповядайте на вечеря с нас. Осолено говеждо със зеле и варени картофи със зелен сос, и този път месото не е пресолено.
— Не, Хари, не мога да остана. Дойдох само да ти кажа, че Мери Карсън почина тази сутрин.
— Исусе Христе! Та нали бях там снощи! Тя изглеждаше така добре, отче!
— Знам. Беше съвсем добре и когато й помогнах да се качи до стаята си към три часа, но вероятно е умряла, щом се е прибрала. Мисис Смит я намерила към шест тази вечер. Смъртта съвсем я беше вече обезобразила, при това целия ден стаята е била затворена като инкубатор, при тази горещина. Господи, моля се да забравя как изглежда! Неописуемо, Хари, ужасно!
— Утре ли ще я погребват?
— Трябва.
— Колко часът е сега? Десет ли? При тази жега почнахме да вечеряме късно като испанците — не е време вече да звъним по хората. Искате ли да се занимая аз с това, отче?
— Благодаря ти, голяма услуга ми правиш. Дойдох в Гили само да си взема дрехите. Като тръгвах вчера, не предполагах, че ще се наложи да правя и погребение. Трябва да се връщам в Дройда колкото може по-скоро — там имат нужда от мен. Опелото ще бъде в девет сутринта.
— Кажете на Пади, че ще взема с мен и завещанието, за да го отворя веднага след погребението. И вие сте сред наследниците, отче, затова ще ви моля да останете, докато го прочета.
— Боя се, че тук има малък проблем, Хари. Мери е направила друго завещание, разбираш ли. Снощи, като напусна празненството, тя ми даде един запечатан плик и ме накара да й обещая, че ще го отворя, щом видя с очите си мъртвото й тяло. Изпълних обещанието си и намерих вътре ново завещание.
— Мери е правила ново завещание? Без мен?
— Така изглежда. Мисля, че отдавна споменаваше такова нещо, но защо е трябвало да бъде толкова потайна, не разбирам.
— У вас ли е сега завещанието, отче?
— Да. — Свещеникът бръкна в ризата си и подаде сгънатите листове.
Без да се колебае, адвокатът веднага се зае да ги чете. Като свърши и вдигна поглед, в очите му имаше нещо, което отец Ралф предпочиташе да не е видял: удивление, гняв, презрение.
— Е, отче поздравявам ви! Значи, вие все пак спечелихте. — Той си позволяваше да говори така, защото не беше католик.
— Повярвай ми, Хари, аз бях още по-изненадан от теб.
— Това ли е единственият екземпляр?
— Доколкото ми е известно, да.
— И тя ви го даде едва снощи?
— Да.
— Тогава защо не го унищожихте, за да може клетият Пади да получи онова, което по право му се полага? Църквата няма никакво право на богатството на Мери Карсън.
Красивите очи на свещеника излъчваха мекота.
— Но това не е почтено, Хари, не мислиш ли? Имуществото е на Мери Карсън и тя има право да се разпорежда с него, както пожелае.
— Ще посъветвам Пади да оспорва.
— Добре ще направиш.
С тези думи се разделиха. Когато на сутринта всички запристигаха за погребението на Мери Карсън, в цял Гилънбоун и околовръст в четирите посоки на компаса вече се знаеше кой получава наследството. Жребият беше хвърлен. Връщане назад нямаше.
Беше четири часът сутринта, когато отец Ралф мина и през последната порта на Дройда и влезе в парка. Не беше бързал по обратния път: опитваше се да освободи съзнанието си от всичко, да не мисли за нищо. Нито за Пади, нито за Фий, нито за Меги, нито за онази воняща маса, която (горещо се надяваше) вече са изсипали в ковчега. Поемаше с очи и с мисъл само нощта, с нейните призрачни сребристи силуети на мъртви дървета, самотно стърчащи сред проблясващата трева, със сенките — като че от сърцето на мрака, — хвърлени от редки горички, с пълната луна, плуваща по небето като въздушен мехур. По едно време спря колата и слезе; отиде до оградата и се облегни на опънатата тел да вдъхне мириса на евкалиптите и омайния аромат на полски цветя. Земята беше така красива, така чиста и толкова равнодушна към съдбите на хората, които смятаха, че я владеят. Те можеха да я обработват, но в крайна сметка се оказваха под нейна власт. Щом не бяха в състояние да променят климата и да извикват дъжда, тя беше по-силна от тях.
Той паркира колата настрана и бавно закрачи към Къщата. Прозорците до един светеха ярко. От жилището на икономката долови гласа на мисис Смит, която четеше молитва, а двете ирландки повтаряха след нея. Някаква сянка се раздвижи в тъмното под глицинията. Той спря, настръхна. Нямаше ли да го остави на мира старият паяк! Но това беше само Меги, която търпеливо го чакаше да се върне. Беше с брич и ботуши, много бодра.