— Изплаши ме — каза той рязко.
— Съжалявам, отче, не исках. Но не можех да остана там вътре с татко и момчетата, а мама е още в къщи с малките. Сигурно е редно да се моля заедно с мисис Смит, Мини и Кет, но не ми се моли за нея. Това е грях, нали?
Не му се влизаше в ролята на защитник на паметта на Мери Карсън.
— Не това, а лицемерието е грях, Меги. И аз нямам желание да се моля за нея. Тя не беше… много добър човек. — За миг по лицето му пробягна усмивка. — Така че ако ти си съгрешила, като го признаваш, и аз направих същото и дори по-лошо. Защото от мен се очаква да обичам всички, а ти нямаш такова тежко задължение.
— Добре ли сте, отче?
— Да. Нищо ми няма. — Той погледна нагоре към Къщата и въздъхна. — Просто не искам да отивам там, това е. Не искам да съм там, където е тя, докато злите сили на мрака не бъдат пропъдени. Ако оседлая конете, ще пояздиш ли с мен, докато се съмне?
Тя докосна черния му ръкав с ръка и бързо я отпусна.
— И аз не искам да отивам там.
— Почакай тогава да оставя расото си в колата.
— Тръгвам към конюшнята.
За пръв път тя се опитваше да намери общ език с него, езика на възрастните; той усещаше промяната в нея така безпогрешно, както и мириса на розите в красивата градина на Мери Карсън. Рози. Пепел от рози. Рози, навсякъде рози. Листенца, окапали в тревата. Розите на лятото — червени, бели, жълти. Парфюм от рози, тежък и сладостен в нощта. Розови рози, станали пепеляви на лунната светлина. Пепел от рози, пепел от рози. „Меги моя, аз се отрекох от теб. Но не разбираш ли: ти се превърна в заплаха. Затова те стъпках под своите амбиции; за мен ти си вече само една смачкана роза в тревата. Мирис на рози. Миризмата на Мери Карсън. Рози и пепел, пепел от рози.“
— Пепел от рози — рече той, като се качваше на седлото. — Да идем далеч от този мирис на рози, далеч, чак до луната. Утре цялата къща ще бъде пълна с рози.
Той смушка кестенявата кобила и препусна в лек галоп пред Меги, изгарян от желанието да ридае. Защото едва когато усети мириса на цветята, които щяха да кичат ковчега на Мери Карсън, неумолимият факт прониза заетото му от мисли съзнание. Съвсем скоро той щеше да замине. Рояк мисли, рояк чувства — не можеше да ги обуздае, да ги подреди. Нямаше да го оставят в Гили нито ден повече, щом узнаеха за това невероятно завещание: веднага щяха да го извикат в Сидни. Незабавно! Той се мъчеше да избяга от тази болка, която досега не бе познавал, но тя го настигаше без усилие. Не ставаше въпрос за нещо, което може да се случи: то щеше да стане незабавно. И той виждаше вече лицето на Пади как се сгърчва от омраза, как се извръща. След това вече нямаше да бъде желан в Дройда, никога вече нямаше да види Меги.
И тогава започна да си втълпява — с тропота на копитата и с усещането, че лети. „Така е по-добре, по-добре, по-добре. Бягай, бягай в галоп.“ Да, подслонен в някоя килия на епископския дворец, сигурно ще боли по-малко, все по-малко и по-малко, докато накрая и самата болка избледнее в съзнанието. Сигурно ще е по-добре. По-добре, отколкото да стои в Гили, да я гледа как се променя не по вкуса му и да трябва един ден да я венчае за някой непознат. Далеч от очите — далеч и от мислите.
Тогава защо е с нея сега, защо яздят през горичката от чемшири и евкалипти чак оттатък реката? Не можеше като че ли да намери отговор, а чувстваше само болка. Но не болка от своята измяна — в него нямаше място за такава болка. Болеше го само, че я напуща.
— Отче, отче! Не мога да ви настигна! Почакайте ме, отче, моля ви!
Това бе зов към дълга и към действителността. Бавно, като насън, той изви кобилата, задържа я, докато устремът й стихна в танцови стъпки. И зачака Меги да го настигне. Да, точно там беше бедата. Меги го настигаше.
Близо до тях бучеше сондажът — голям димящ басейн, който миришеше на сяра, а една извита тръба като отдушник на кораб изхвърляше в него вряла вода. По цялата обиколка на това леко повдигнато езеро стърчаха отводнителни тръби, подобни на спици около главината на колело, и оросяваха наоколо равнината, обрасла с необичайно яркозелена трева. По бреговете на басейна имаше хлъзгава синя тиня, обитавана от сладководни раци.
Отец Ралф взе да се смее.
— Мирише като в ада, нали, Меги? Серни пари, и то в собственото й имение, почти в задния й двор. Сигурно ще й замирише, като минава оттук, цялата покрита с рози, как мислиш? О, Меги…