Конете бяха научени да стоят и отвързани; на повече от миля наоколо нямаше нито ограда, нито дърво. Но от едната страна на басейна, най-отдалечената от самата сонда, имаше повален пън. Там водата беше по-хладка и на пъна сядаха през зимата къпещите се да си изсушат краката.
Отец Ралф седна там, а Меги седна малко встрани и се извърна, за да го вижда.
— Какво има, отче?
Прозвуча му странно, че чува от нейните уста въпроса, който той често й беше задавал. Засмя се.
— Продадох те, мила ми Меги, продадох те за тринадесет милиона сребърника.
— Как така сте ме продали?
— Така е думата. Няма значение. Ела, седни по-близо до мен. Може би никога вече не ще ни се удаде да разговаряме.
— Докато сме в траур за леля ли? — Тя се примъкна по-нагоре по пъна и се настани до него. — Какво значение има траурът?
— Не това искам да кажа, Меги.
— Боите се, че съм вече голяма и хората може да ни одумват ли?
— Не точно. Аз си отивам.
Ето пак: посреща лошото с вдигната глава, поема новия удар — без вик, без сълзи, без протест. Само леко трепна, сякаш да намести товар, за да може по-добре да го носи. И затаи дъх, без дори да въздъхне.
— Кога?
— След няколко дни.
— О, отче! Ще бъде по-тежко, отколкото с Франк.
— А за мен това е най-тежкото нещо в живота ми. Аз нямам утеха. Ти поне имаш семейство.
— Вие имате вашия бог.
— Добре казано, Меги! Ти наистина си пораснала.
Но с упорството на жена мислите й се бяха върнали на въпроса, който за цели три мили езда не намери възможност да зададе. Той си отиваше, без него щеше да й бъде много тежко, но въпросът си имаше свой смисъл.
— Отче, в конюшнята казахте „пепел от рози“. За цвета на роклята ми ли се отнасяше?
— Донякъде може би да. Но струва ми се, че в същност имах наум друго.
— Какво?
— Няма да го разбереш, Меги. Умира един блян, който няма право да се роди, а още по-малко да бъде подхранван.
— Няма нещо, което да няма правото да се роди — особено ако е блян.
Той извърна глава да я погледне.
— Знаеш за какво говоря, нали?
— Мисля, че да.
— Не всичко родено е добро, Меги.
— Така е. Но щом се е родило, значи, трябва да го има.
— Спориш като йезуит. На колко си години?
— След един месец ще навърша седемнадесет отче.
— И през всичките тези години не си се спряла от работа. Да, усилният труд ни състарява преждевременно. За какво си мислиш, Меги, когато ти остане малко свободно време?
— Ами за Джимс и Патси и за другите момчета, за татко и мама, за Хал и леля Мери. Понякога за това как ще си имам бебета: много искам да си имам бебета. И за ездата, за овцете, за всичко, за което си говорят мъжете. За времето, за дъжда, за зеленчуковата градина, за кокошките, за това, което ще правя утре.
— Мечтаеш ли да си имаш съпруг?
— Не. Но сигурно ще трябва да имам, щом искам бебета. Не е хубаво за децата да нямат баща.
Въпреки болката си той се засмя: тя беше такава странна смесица от невежество и нравственост. Той се извърна рязко към нея, хвана брадичката й и се вгледа в лицето й. Как да постъпи? Какво трябва да стори?
— Меги, напоследък забелязах нещо, което е трябвало да усетя по-отдавна. Ти не беше съвсем искрена като изброяваше за какво си мислиш, нали?
— Аз… — започна тя и млъкна.
— Не ми каза, че мислиш и за мен, нали? Ако не чувствуваше вина, щеше да споменеш името ми наред с това на баща си. Сигурно е по-добре, че си отивам, нали? Не си вече във възрастта на ученическите увлечения, но и не си много голяма с твоите почти седемнадесет. В теб ми харесва липсата на житейска мъдрост, но знам колко болка причиняват тези момински увлечения — аз самият доста съм патил от тях.
Тя понечи да каже нещо, но само клепачите й се затвориха над блесналите от сълзи очи. И се дръпна да освободи главата си.
— Разбери, Меги, това е просто една фаза, пътен знак към съзряването ти като жена. А като станеш жена, ще срещнеш човека, предопределен да ти бъде съпруг, и ще си твърде погълната от живота си, за да мислиш за мен, освен може би като за стар приятел, помогнал ти в най-мъчителните конвулсии на израстването. В никакъв случай не бива да свикваш да мислиш за мен с някакво романтично чувство. Аз никога не бих могъл да гледам на теб като съпруг. Изобщо не те възприемам по този начин, разбираш ли, Меги? И като ти казвам, че те обичам, то не е като мъж. Аз съм свещеник, а не мъж. Затова не пълни главицата си с мисли за мен. Отивам си и не вярвам, че ще мога да дойда отново, дори и на гости.
Раменете й бяха приведени така, сякаш товарът беше твърде тежък, но тя вдигна глава, за да го погледне право в очите.