— Няма никаква отговорност, Пади! Още ли не разбираш? Многото пари сами се грижат за себе си. Ти нито ще се занимаваш с тях, нито ще ги събираш: работата на стотици хора е да се грижат за тях от твое име. Подай възражение, Пади, моля те! Ще ти намеря най-добрите адвокати в страната и ще се боря за теб дори ако трябва да стигна до кралския таен съвет.
Като се сети изведнъж, че това засяга семейството му не по-малко от него, Пади се обърна към Боб и Джек, седнали смутени един до друг на мраморната флорентинска пейка.
— Момчета, вие какво ще кажете? Да гоним ли тринадесетте милиона лири на леля ви Мери? Ако искате, ще оспорвам — иначе няма.
— Но ние можем да си останем в Дройда: нали там така е казано? — запита Боб.
Отвърна му Хари:
— Никой не може да ви мръдне от Дройда, докато е жив и един от внуците на баща ви.
— Ще живеем тук в голямата къща, мисис Смит и момичетата ще се грижат за нас, ще получаваме добри заплати — говореше Пади така, сякаш му бе трудно да повярва на късмета си, а не на загубата.
— Какво искаме повече от това, Джек? — обърна се Боб към брат си. — Съгласен ли си?
— На мен това ми стига — отвърна Джек.
Отец Ралф се размърда неспокойно. Беше прав, още в погребалните одежди. Като някакъв смугъл, чаровен вълшебник стоеше той в полусянка в дъното на стаята, скрил ръце под черния филон, с нетрепващо лице, а в глъбините на безучастните сини очи имаше смайване и гняв. Не ще го накажат дори с така желаните омраза и презрение: Пади щеше да му даде всичко на златен поднос и дори да му благодари, загдето е свалил такова бреме от плещите на семейството му.
— Какво мислят Фий и Меги? — запита свещеникът остро Пади. — Не уважаваш ли достатъчно жените, че не ги питаш и за тяхното мнение?
— Фий? — обърна се Пади боязливо към нея.
— Както решиш, Пади. За мен е все едно.
— Меги?
— Не желая нейните тринадесет милиона сребърника — отвърна Меги с поглед, прикован върху отец Ралф.
Пади се обърна към адвоката:
— Това е положението, Хари. Не искаме да оспорваме завещанието. Нека Църквата си получи парите и да са й честити.
Хари удари длани една в друга:
— По дяволите! Не мога да гледам как те мамят!
— Щастлива звезда ме изпрати при Мери — отговори Пади кротко. — Ако не беше тя, още щях да мизерствам в Нова Зеландия.
Като излизаха от кабинета, Пади спря отец Ралф и му подаде ръка пред слисаните погледи на гостите, скупчили се на вратата на столовата.
— Отче, не мислете, че таим някакви лоши чувства към вас. Знам, че никой не е имал влияние над Мери през целия й живот — бил той свещеник, брат или съпруг. Убеден съм, че е постъпила така, защото тя го е искала. Вие проявихте голяма добрина и към нея, и към нас. Никога не ще го забравим.
Вината му тежеше. Товарът му тежеше. Отец Ралф почти не смееше да поеме тази загрубяла и захабена ръка, но разумът на кардинала в него надделя: той я стисна пламенно и се усмихна, а сърцето му беше свито от болка.
— Благодаря ти, Пади. Бъди сигурен, че ще се погрижа никога да не ви липсва нищо.
Преди да изтече седмицата, Ралф замина, без да се отбие пак в Дройда. Няколко дни му трябваха да опакова малкото багаж и да обиколи — с изключение на Дройда — всички ферми в областта, където живееха католически семейства.
Отец Уоткин Томас, изпратен неотдавна от Уелс, дойде да поеме задълженията на енорийски свещеник в Гилънбоун и околностите, а отец Ралф де Брикасар стана личен секретар на архиепископ Клюни Дарк. Работата му не беше тежка, имаше двама помощник-секретари. През по-голямата част от времето беше зает с това да установи точно какво и колко е притежавала Мери Карсън и от името на Църквата да поеме управлението на имуществото.
Глава трета
1929–1932. Пади
8
Новата година настъпи с традиционното шотландско честване, което Енгъс Маккуийн устройваше в Рудна Хуниш, а Клийри още не се бяха пренесли в Къщата. Не беше работа за един ден, още повече, че трябваше да се събират вещи, трупани цели седем години, а Фий беше заявила, че иска най-напред да подреди гостната. Никой не си даваше зор, въпреки че всички чакаха с нетърпение да заживеят там. В известно отношение гостната нямаше да се промени много: пак щеше да е без електричество и все така да гъмжи от мухи. Но през лятото там беше значително по-хладно, отколкото навън, поради дебелите каменни стени и евкалиптите, които хвърляха сянка върху покрива. Банята беше истински лукс: цяла зима имаше гореща вода, която идваше по тръби, прокарани зад голямата печка в съседната готварница, и всяка капка от тази вода беше дъждовна. В това голямо помещение с десет отделения човек можеше да си вземе душ или вана, а освен това цялата къща и по-малките къщи около нея бяха щедро обзаведени с вътрешни тоалетни и умивални с такива удобства, че в завистта си някои хора от Гили ги смятаха за разточителни. С изключение на хотел „Империал“, двата ресторанта, католическото презвитерство и манастира, всички къщи в района на Гилънбоун се задоволяваха с външни тоалетни. Дройда правеше изключение благодарение на многото си цистерни и специални покриви за събиране на дъждовната вода. А и режимът беше строг — да не се хаби излишно вода и обилно да се дезинфекцира с препарат. В сравнение с ямите в земята това беше истински рай.