— Ние нямаме нужда от тях, пък и не смятам да ги натрапвам на бедните от Гилънбоун.
— Да, мамо — каза Меги смаяна.
— Изобщо няма да окачваме завеси — разпореди Фий, без ни най-малко да се смущава от това дръзко нарушаване на тогавашните норми на обзавеждане. — Верандата е достатъчно вдадена, за да не ни грее силното слънце: защо са ни тогава завеси? Искам в тази стая да се вижда.
Пристигнаха материалите, дойдоха и бояджиите и тапицерите; Меги и Кет трябваше да се качат на стълба да мият и лъскат горните прозорци, докато мисис Смит и Мини се справяха с долните, а Фий обикаляше наоколо и нищо не убягваше от погледа й.
До средата на януари всичко беше готово и някак си естествено новината плъзна по телефонните жици. Мисис Клийри превърнала гостната на Дройда в дворец и вежливостта налага мисис Хоуптън да придружи мисис Кинг и мисис О’Рурк, за да честитят на Клийри влизането в Къщата.
Всички се съгласиха, че усилията на Фий бяха дали съвършен резултат. Бежовите обюсонски килими с поизбледнелите си букети от розови и червени рози със зелени листа бяха постлани почти небрежно по лъснатия като огледало под. Стените и таванът бяха прясно боядисани в бежово, като всяка отливка или украса по тях беше старателно подчертана с варак, а големите плоски кесони бяха облепени с матова черна коприна и върху нея — подобно на изящни японски рисунки с меки тонове в позлатена рамка — имаше същите букети от рози като на трите килима.
Уотърфърдският полилей беше спуснат толкова ниско, че висулките му се полюшваха само на около два метра от пода и всяка от хилядите му призми беше излъскана и блестеше с всичките цветове на дъгата. Дебелата му месингова верига се проточваше чак до тавана. Върху продълговати кремави маси с позлата уотърфърдски лампи стояха до уотърфърдски пепелници и уотърфърдски вази, пълни с розови и чайни рози. Големите кресла бяха тапицирани наново в копринено бежово моаре и подредени в уютни кътчета, а към тях примамливо бяха придърпани удобни големи табуретки за краката. В един огрян от слънцето ъгъл стоеше старинен клавесин и върху него — грамадна ваза с розови и чайни рози. Над камината бе окачен портрета на бабата на Фий с нежнорозовата си кринолинена рокля, а срещу нея, в другия край на стаята, висеше още по-голям портрет на Мери Карсън като млада, с червеникава коса и лице, напомнящо кралица Виктория на младини, в черна пристегната рокля с модни на времето турнюри.
— Така — рече един ден Фий, — сега вече можем да напуснем къщата край реката. Другите стаи ще подредя една по една на спокойствие. О, колко е хубаво да имаш пари и прилична къща, за която да ги харчиш!
Няколко дни преди да се преместят, една ранна утрин, когато слънцето още не беше изгряло, петлите в кокошарника се разкудкудякаха възбудено.
— Негодници — възмути се Фий, докато опаковаше в стари вестници порцелановите си сервизи. — За какво вдигат толкова врява, като в полога няма и едно яйце за закуска, а и мъжете няма да стават рано за пасищата, докато не приключим с пренасянето. Меги, ще трябва ти да слезеш до кокошарника, аз си имам работа. — Тя се взря в една пожълтяла страница от „Сидни морнинг херълд“ и презрително изсумтя над някаква реклама за корсети, пристягащи талията съвсем неестествено. — Защо ли настоява Пади да получаваме всички тези вестници, като никой няма време да ги чете? Само се трупат и не успяваме дори да ги изгорим в печката. Сега поне ще ми послужат за опаковането.
Колко е хубаво, че мама е така весела — си мислеше Меги, докато тичаше надолу по задното стълбище и през прашния двор. Всички очакваха, разбира се, с нетърпение, да се настанят в Къщата, но майка й направо жадуваше за това, сякаш имаше някакъв спомен от живот в голяма къща. Колко беше умна и какъв прекрасен вкус имаше! А досега никой не бе забелязал това, защото нямаха нито време, нито пари, за да проличи. Меги потръпна от вълнение: татко беше ходил при бижутера в Гили и с част от петте хиляди лири беше купил на мама огърлица от истински перли, а също и перлени обици с мънички диаманти по тях. Щеше да й ги подари на първата вечеря в новия им дом. Видяла вече как изглежда майка й без обичайната суровост, Меги нямаше търпение да види изражението й, когато получи перлите. Всички деца — от Боб до близнаците — трескаво чакаха този момент, защото Пади им беше показал голямата плоска кожена кутия и я отвори да видят млечнобелия матов наниз върху ложето му от черно кадифе. Разцъфналото щастие на майката беше подействало силно на всички, сякаш виждаха как завалява хубав, напоителен дъжд. Дотогава не предполагаха колко много е страдала през всичкото време, откакто я познаваха.