Кокошарникът беше голям, обитаван от четири петела и над четиридесет кокошки. Нощем те се прибираха в курника, по чийто грижливо пометен под бяха наредени щайги от портокали, пълни със слама, където да снасят яйцата, а в дъното на различна височина имаше летви — да кацат по тях. Денем пернатите важно се разхождаха и къткаха из широкия си двор, ограден с тел. Когато Меги отвори вратата на оградата и се вмъкна вътре, всички я заобиколиха нетърпеливо, очаквайки, че им носи храна. Но понеже ги хранеше само вечер, Меги се разсмя на глупавата им врява и ги разбута, за да влезе в колибата им.
— Ей, ама наистина сте били много загубени птици — нареждаше тя строго, докато ровеше из полозите. — Четирийсет, а снесли само петнайсет яйца. Няма да стигнат и за закуска, а камо ли за сладкиш. Предупреждавам ви съвсем сериозно: ако не направите нещо в най-скоро време, всички ще идете на дръвника. Това важи и за вас, господа, както за жените ви, така че не перчете опашки и не надувайте гуши, сякаш не говоря на вас.
Събрала внимателно яйцата в престилката си, Меги забърза обратно към кухнята, като си тананикаше.
Фий седеше в стола на Пади, вторачена в една страница от „Смитс уийкли“, лицето й беше бяло, устните й се мърдаха. Меги чу, че мъжете вече са станали; шестгодишните Джимс и Патси се смееха в кошарата си: не им разрешаваха да стават оттам, докато мъжете не са излезли.
— Какво има, мамо? — попита Меги.
Фий не отговори и остана с вперен напред поглед, по горната й устна бяха избили капки пот, очите й бяха застинали в отчайваща болка и тя като че събираше всичките си останали сили, за да не извика.
— Татко, татко! — нададе Меги остър, изплашен вик.
Гласът й го накара да се спусне, недозакопчал още долната си фланела, а Боб, Джек, Хюи и Стю го последваха. Меги безмълвно посочи майка си.
Сърцето на Пади сякаш заседна в гърлото му. Той се наведе над Фий, вдигна с една ръка отпуснатата й китка.
— Какво ти е, мила? — заговори й той с нежност, каквато децата не бяха свикнали да чуват от него, но усещаха някак, че когато са сами, той й говори точно с такъв глас.
Тя, изглежда, също разпозна този глас, защото дойде на себе си, и извърна към него големите си сиви очи, добри и уморени, вече не млади.
— Виж — промълви тя, като сочеше малка колонка новини в долния край на страницата.
Стюърт беше застанал зад майка си, сложил леко ръка на рамото й. Преди да започне да чете, Пади погледна сина си в очите — досущ като тези на Фий — и той му кимна. Към Стюърт не можеше никога да изпита ревността, която се надигаше у него срещу Франк: обичта и на двамата към Фий ги свързваше, а не ги разделяше. Пади зачете високо, бавно, с все по-тъжен и по-тъжен глас. Заглавието гласеше:
Франсис Армстронг Клийри, 26-годишен, професионален боксьор, беше признат днес от областния съд на Гулбърн за виновен в убийството на Ронълд Албърт Къминг, 32-годишен, работник, извършено през юли. Съдебните заседатели взеха това решение само след десетминутно съвещание и препоръчаха на съда да издаде най-суровата присъда. Според съдията Фитцхю Кънийли касаело се за съвсем ясен от юридическа гледна точка случай. Къминг и Клийри се скарали в бара на „Харбър хотел“ на 23 юли. По-късно същата нощ сержант Том Биърлсмър от полицията в Гулбърн заедно с двама други полицаи бил извикан от собственика на хотела, Джеймс Оугилви. В двора зад хотела полицията заварила Клийри да рита в главата изпадналия в безсъзнание Къминг. Юмруците му били окървавени и стискали кичури от косата на Къминг. Когато го арестували, Клийри бил пиян, но в пълно съзнание. Обвинили го в нанасяне на тежка телесна повреда, а после и в убийство, след като Къминг вследствие мозъчни травми починал в болницата на Гулбърн.
Адвокатът Артър Уайт пледира за оневиняване на подсъдимия поради невменяемост, но четирима медицински експерти на прокуратурата единодушно установили, че по нормите на М’Нагтън, Клийри не може да бъде смятан за невменяем. Обръщайки се към съдебните заседатели, съдията Фитцхю Кънийли заяви, че нямало съмнение за вината на подсъдимия, но ги помолил да обсъдят внимателно дали ще искат строга или снизходителна присъда, тъй като за последната си дума щял да се ръководи от тяхното мнение. Когато произнасяше присъдата, съдията окачестви престъплението като проява на „нечовешка жестокост“ и изрази съжаление, че поради употребата на алкохол и липсата на предумисъл извършителят не може да бъде обесен, но според него ръцете на Клийри били не по-малко опасни от пушка или нож. Клийри беше осъден на доживотен затвор и каторга, които да бъдат излежани в затвора на Гулбърн, отреден специално за особено опасни затворници. Запитан дали има да каже нещо, Клийри отговори: „Само не казвайте на майка ми.“