Въздухът жужеше от пчели, пърхаха лъскави водни кончета и търсеха отводнителните тръби, летяха изящни пъстроцветни пеперуди. Конят събори с копито един гнил пън, Меги погледна какво има под него и я побиха тръпки. Плъзнаха зловещи червеи, тлъсти, бели и гадни, дървесни въшки и плужеци, грамадни стоножки и паяци, зайци наизскачаха от дупките си и плашливо се стрелнаха встрани, пак се мушнаха вътре, размахали във въздуха бели пухчета като за пудра, после подаваха главички с трепкащи муцуни. По-нататък една ехидна се отказа да гони мравките, стресната от приближаването на Меги: като копаеше така бързо, че силните й лапи с извити нокти изчезнаха за секунди, животното скоро цяло се изгуби под големия пън. Тялото й се кривеше много смешно, а острите шипове по него бяха прибрани, за да не пречат на потъването й в пръстта, която тя изхвърляше на купчини.
Меги излезе от горичката и тръгна по пътя към дома. Нещо като пъстро сив килим се стелеше в прахта. Розови какаду кълвяха за насекоми или личинки, но като я чуха, хвръкнаха всички вкупом. После сякаш я плисна тъмно пурпурна вълна: над главата си видя само гърдички и крила, омагьосани изведнъж — от сиви в пурпурно розови. „Ако трябва утре да напусна Дройда — помисли си тя — и никога да не се върна, в сънищата си ще я виждам обагрена в розовия цвят по перушината на тези папагалчета. Сушата отвъд трябва да е станала още по-непоносима: кенгурата постоянно прииждат ли, прииждат…“
Голямо стадо кенгура, може би две хиляди, които пасяха кротко, се сепнаха от ятото какаду и побягнаха с дълги грациозни скокове — пробягваха разстоянията по-бързо от което и да е друго животно, с изключение на емуто. Конете не можеха да ги настигнат.
Дори и при това очарователно общуване с природата отец Ралф както винаги не излизаше от ума на Меги. Пред себе си тя никога не окачествяваше чувството си към него като ученическо увлечение, а го наричаше просто любов, както пишеха в книгите. Симптомите и усещанията й не се различаваха от тези на героините на Етел Дел. И смяташе, че е несправедливо, дето такава изкуствена пречка като призванието му заставаше между нея и онова, което искаше от него, а именно да й стане съпруг. Да живее с него, както татко с мама, в такова разбирателство, че да я обожава, както татко обожаваше мама. На Меги винаги й се беше струвало, че мама не прави кой знае какво, за да заслужи това, но татко все пак я боготвореше. И Ралф скоро би се убедил, че е много по-добре да живее с нея, отколкото сам, но не й минаваше през ум, че Ралф нямаше да напусне Църквата в никакъв случай. Знаеше, разбира се, че е забранено да се омъжиш за свещеник или да го обичаш, но успяваше някак си да заобикаля този факт, като не мислеше за църковния сан на отец Ралф. В религиозното си образование не беше стигнала дотам да знае какво означава да се посветиш на Църквата, пък и самата тя не чувстваше нужда от религия и не я изповядваше убедително. Молитвите не й даряваха душевен мир и Меги се подчиняваше на църковните закони само защото иначе щеше вечно да гори в ада.
Сега замечта за блаженството да живеят заедно, да спят заедно, както татко спеше с мама. Мисълта за близост с него я възбуди, накара я да се размърда неспокойно на седлото и в мечтите си тя превърна това в порой от целувки, защото в нея не съществуваха други представи. Язденето из пасищата не беше допринесло с нищо за половата й просвета, защото животните само като подушеха куче в далечината, губеха всякакво желание да се чифтосват, а както в другите ферми, така и тук не оставяха това да става безразборно. Когато в някое пасище пуснеха кочове между овцете, изпращаха Меги другаде, а видеше ли някое куче да се качи на гърба на друго, за нея това означаваше само, че трябва да ги шибне с камшика си, за да спре „играта“ им.
Може би никое човешко същество не е в състояние да прецени кое е по-лошо: едва зародилият се копнеж и съпътстващите го безпокойство и възбуда или осъзнатото желание с непреодолимия стремеж да бъде то осъществено. Клетата Меги копнееше, без да знае за какво точно, но влечението вече съществуваше и неумолимо я теглеше към Ралф де Брикасар. Тя го сънуваше, бленуваше, желаеше, но й беше мъчно, дето макар да бе показал, че я обича, толкова малко държеше на нея, че не идваше да я види.
Мислите й бяха прекъснати от Пади, който яздеше към къщи по нейния път. Тя му се усмихна, дръпна юздите на кобилата и го изчака да я настигне.
— Виж ти, каква приятна изненада — рече Пади, като изравни стария си дорест кон с доста по-младата кобила на Меги.
— Да, наистина — отвърна Меги. — Голяма ли е сушата към вътрешността, татко?