А сега иди в параклиса с отец Джон и се моли. Ще останеш там, докато дойде време за влака. За удобство и утеха отец Джон ще те придружи до Даруин. Свободен си.
Мъдри и бдителни бяха тези отци от управата: не биваше да дават на грешника никаква възможност отново да установи връзка с момичето, което беше направил своя любовница. В енорията му беше избухнал цял скандал и положението беше безкрайно неприятно. А колкото до момичето — нека да чака и да се чуди. Отсега до пристигането му в Даруин нейният свещеник щеше да бъде под наблюдението на добродетелния отец Джон, който беше получил вече нареждания, а после всяко писмо, изпращано от Даруин, щеше да бъде отваряно и нямаше да му се позволи да води по телефона междуградски разговори. Тя никога нямаше да узнае къде е, нито той щеше да има възможност да й съобщи. А нямаше да има и възможност да се захване с друго момиче: Даруин беше на границата на цивилизования свят и жени там почти нямаше. Обетът беше неотменим и той не можеше никога да се откаже от него; ако беше твърде слаб да се контролира сам, Църквата трябваше да го направи вместо него.
Като изпрати младия свещеник и другия, комуто беше възложено да го съпровожда, отец Ралф стана от бюрото си и влезе в една вътрешна стая. Архиепископ Клюни Дарк седеше в обичайния си стол, а под прав ъгъл от него беше седнал смирено друг човек с пурпурен колан и шапчица. Архиепископът беше едър мъж, с буйна хубава коса и подчертано сини очи, много жизнен, със силно чувство за хумор и слабост към хубавата трапеза. Гостът му беше пълна противоположност: дребен и слаб, с няколко оскъдни кичури черна коса покрай шапчицата, а под тях — ъгловато, аскетично лице с жълтеникава кожа, тъмна, гъста брада и големи тъмни очи. На външен вид можеше да е между тридесет и петдесет години, но в същност беше на тридесет и девет — три години по-възрастен от отец Ралф де Брикасар.
— Седнете, отче, вземете чаша чай — покани го сърдечно архиепископът. — Тъкмо си мислех, че трябва да ни донесат още чай. Отпратихте ли младия човек с полагащото му се предупреждение да поправи поведението си?
— Да, ваше преосвещенство — отвърна кротко отец Ралф и се настани на третия стол край масата за чай, отрупана с фини като нафора сандвичи, с ефирни розово-бели сладкиши със сладолед, топли кифлички с масло, с кристални купички за конфитюр и сметана, със сребърен чайник и чаши от фин порцелан, покрити с тънка позлата.
— За такива случаи може само да се съжалява, драги ми архиепископе, но дори и ние, ръкоположени да служим на нашия бог, носим в себе си съвсем човешки слабости. Сърцето ми изпитва жалост към него и тази вечер ще се моля той да намери повече сили за в бъдеще — каза гостът.
Говореше с подчертано чужд акцент, с тих глас и произнасяше „с“-тата леко шипящо. По националност беше италианец, по ранг — папски нунций към Австралийската католическа църква, а името му беше Виторио Скрабанца ди Контини-Верчезе. Нему беше възложена деликатната мисия да поддържа връзката между австралийската църковна йерархия и центъра във Ватикана, което означаваше, че е най-важният духовник в тази част на света.
Преди да го изпратят тук, той се бе надявал естествено за Съединените американски щати, но като поразмисли, реши, че и в Австралия ще е много добре. Макар и по-малка по население, но не и по площ, Австралия беше много по-католическа. За разлика от останалата част на английски говорещия свят, да си католик в Австралия, не означаваше, че си в по-ниска социална категория, нито беше пречка за амбициозния политик, бизнесмен или юрист. А страната беше богата и добре поддържана. Не можеше да се опасява, че Рим ще го забрави, докато е в Австралия.
Архиепископът папски нунций беше много проницателен човек и погледът му над златния ръб на чашата за чай беше насочен не към архиепископ Клюни Дарк, а към отец Ралф де Брикасар, който скоро щеше да стане негов секретар. Всеизвестен факт беше, че архиепископ Дарк харесваше свещеника безкрайно много, но архиепископът папски нунций се чудеше доколко такъв човек би допаднал на самия него. Толкова едри хора бяха тези ирландско-австралийски свещеници, все по-високи от него: омръзнало му беше да извива глава нагоре, за да види лицата им. Отец де Брикасар се държеше безупречно със сегашния си началник: непринудено, спокойно, с уважение, но и с достойнство, с много чувство за хумор. Как ли би се приспособил към напълно различен шеф? Обикновено секретарят на нунция беше италиански духовник, но Ватиканът прояви голям интерес към отец Ралф де Брикасар. Забележителното у него беше не само че е много богат (противно на общото мнение, неговите висшестоящи нямаха пълномощия да разполагат с парите му, а и той не беше проявил желание да им ги предаде), но и това, че съвсем сам беше донесъл на Църквата много пари. Така че Ватиканът реши да назначи отец де Брикасар за секретар на папския нунций, та да може той да опознае отблизо младия духовник и да разбере що за човек е.