Но грешеше. Болката не затихна. Напротив, ставаше сякаш по-силна, мъчителна, вцепеняваща. По-рано самотата му не беше свързана с никого и той не можеше да каже, че нечие присъствие в живота му би я излекувало. Но сега вече самотата имаше име: Меги, Меги, Меги, Меги…
Излязъл от унеса си, той установи, че архиепископ ди Контини-Верчезе го гледа втренчено, а тези големи тъмни очи бяха много по-опасно проницателни от кръглите живи очички на досегашния му шеф. Достатъчно умен, за да не се преструва, че няма причина за мрачното му настроение, отец Ралф отвърна на своя бъдещ шеф със същия проницателен поглед, после се усмихна леко и вдигна рамене, сякаш искаше да каже: всеки човек таи някаква болка и не е грях да си спомни за нея.
— Кажете, отче, този внезапен упадък в икономиката засегна ли вашите финанси? — запита невъзмутимо италианският прелат.
— Засега нямам никакво основание за безпокойство, ваше преосвещенство. „Майкар лимитид“ е почти неуязвим за колебанията в пазара. Според мен най-много е загубил онзи, който е вложил капиталите си по-неразумно от мисис Карсън. Естествено фермата Дройда малко ще пострада: цената на вълната спада. Но мисис Карсън беше достатъчно умна да не влага парите си само в селското стопанство, а предпочете нещо по-солидно, като метала например. При все че по мое мнение сегашният момент е много подходящ да се купува земя и не само ферми, а къщи и сгради в големите градове. Цените са смешно ниски, но няма да останат такива. Поземлената собственост, купена сега, ще носи печалба и след години. Все някой ден депресията ще мине.
— Така е — съгласи се архиепископът папски нунций. Значи, отец де Брикасар беше не само дипломат, но у него имаше и нещо от бизнесмена! Рим наистина не трябва да го изпуска от поглед.
9
Но беше 1930 година и Дройда почувствува депресията с цялата й сила. Навсякъде из Австралия мъже оставаха без работа. Някои не желаеха да плащат повече наеми, а се отказваха и да търсят работа. Те тръгваха да скитат по пътищата и оставяха жените и децата си да се справят сами — в колибите на общинска земя и по опашки за помощта за безработни. Събираше мъжът в едно одеяло най-необходимото, превързваше го с ремък, мяташе го на гръб и тръгваше с надеждата, че във фермите по пътя си ще получи поне малко храна, ако не работа.
Цените на храните спаднаха и Пади прибра всичко в килерите и складовете на Дройда. Всеки скитник знаеше, че в Дройда ще напълнят торбата му. И прииждаха все нови скитници; но интересно, щом се заситеха с хубава топла храна и се натовареха с продукти за из път, не се и опитваха да останат и пак тръгваха да дирят кой знае какво. Съвсем не всеки дом беше така гостоприемен и щедър като Дройда, затова беше още по-странно, че никой от тези пътници не искаше да остане. Може би умората и празнотата от това, че нямат собствен дом, където да се приберат, ги караше да се лутат. Повечето издържаха, а ако намереха някой умрял, погребваха го, преди гаргите и глиганите да са оглозгали костите му. Необятна и самотна беше вътрешността на континента.
Стюърт пак трябваше да си остане в къщи, а пушката стоеше винаги подпряна до вратата на готварницата. В пасищата можеха да минат и без него — лесно се намираха добри говедари и Пади беше зачислил в тефтерите си деветима мъже, настанени в старите бараки за работниците. Фий престана да държи парите пръснати из къщи и накара Стюърт да направи зад олтара в параклиса нещо като сейф. Малцина от скитниците бяха лоши хора. Който имаше лоши намерения, предпочиташе да остане в големите градове, защото по пътищата на провинцията нямаше нито кого, нито какво да се граби. Но никой не би обвинил Пади, че проявява прекалена предпазливост за жените: Дройда беше известна навред и естествено беше да привлече и малцината злосторници по пътищата.