Зимата донесе силни бури, някои сухи, други дъждовни, а след това с пролетта и лятото паднаха такива дъждове, че тревата в Дройда избуя по-тучна и по-висока от когато и да било.
На кухненската маса на мисис Смит Джимс и Патси приготвяха уроците си за задочното училище и сега си приказваха какво ще бъде, като стане време да отидат в пансиона в Ривървю. Но мисис Смит толкова се гневеше и цупеше на такива приказки, че те се научиха да не споменават пред нея, че ще напускат Дройда.
Отново настана суша, високата до над колене трева съвсем изсъхна, изпече се, стана сребриста и се трошеше. Свикнали през десетте години из тези равнини с произволното редуване на суша и порой, мъжете вдигаха рамене и посрещаха всеки ден така, сякаш само той имаше значение. А то и така си беше: гледаха само да издържат от една добра година до следващата, когато и да дойде тя. Никой не можеше да предскаже дали ще завали. Имаше един човек в Бризбейн на име Инайго Джоунс, който доста точно предвиждаше валежите за големи периоди, като използуваше някаква нова теория за активността на слънчевите петна, но там из равнините малцина вярваха на думите му. Нека жените в Сидни и Мелбърн да се допитват до него, жителите на равнините щяха да се осланят само на онова познато усещане в костите си.
През зимата на 1932 година пак дойдоха сухите бури и донесоха лют студ, но буйната трева задържаше прахта и мухите не бяха чак толкова много. Най-много страдаха току-що остриганите овце, които зъзнеха. Мисис Доминик О’Рурк, която живееше в съвсем обикновена дървена къща, много обичаше да кани гости от Сидни и една от главните забележителности, които им показваше, беше Дройда. Тя ги водеше там, за да им докаже, че и в далечната провинция някои хора живеят изискано. И разговорът все някак си се завърташе около тези измършавели, заприличали на плъхове овце, оставени през зимата без руното, което трябва да стигне десет-дванадесет сантиметра дължина още преди да е настъпила лятната жега. Но Пади обясни любезно на един от тези гости, че това се прави, за да бъде вълната по-качествена. Вълната е важна, а не овцете. Не мина много време, откакто беше казал това, и в „Сидни морнинг херълд“ се появи читателско писмо, което настояваше парламентът незабавно да приеме закон, с който да се сложи край на „изтезанията на добитъка“. Горката мисис О’Рурк беше потресена, но Пади така се смя, че го заболяха ребрата.
— Добре, че онзи глупак не е видял как стригачът срязва понякога корема на овцата и после го зашива с губерка — успокояваше той притеснената мисис О’Рурк. — Няма защо да се тревожите, мисис Доминик. Там в градовете нямат представа как живее другата половина от хората и могат да си позволят лукса да треперят над животните си като над деца. Но тук е друго. Тук няма да видите някой мъж, жена или дете да се нуждаят от помощ, а да бъдат отминати, докато в града същите тези хора, които примират за кучетата и котките си, няма да обърнат никакво внимание на вик за помощ.
Намеси се и Фий:
— Той е прав, мисис Доминик. Обикновено не ценим онова, което имаме в изобилие: тук овцете, а в града — хората.
Само Пади беше в полето онзи августовски ден, когато се изви голямата буря. Той слезе от коня, върза го здраво за едно дърво и седна зад един евкалипт да изчака да премине бурята. Треперейки от страх, петте кучета се свиха до него, а овцете, които смяташе да прехвърли в друго пасище, се пръснаха на групи и се защураха напосоки. Беше страхотна буря, която като че ли нарочно се разрази с пълна сила точно над него. Пади запуши уши с пръсти, замижа и взе да се моли.
Недалеч от мястото, където седеше и където засилващият се вятър шибаше един в друг и огъваше клоните на евкалипта, имаше купчина изсъхнали дънери, обрасли с висока трева. По средата на бялата като скелет купчина беше останал голям изсъхнал евкалипт и оголеното му стъбло стърчеше повече от десет метра нагоре към черните като нощ облаци, а на края изтъняваше в остър, разклонен връх.
Блесна син пламък, толкова ярък, че го ослепи дори през затворените клепачи и го накара да скочи на крака, но веднага след това тласък от силна експлозия го събори по очи като играчка. Когато повдигна лице от земята, той видя последните пламъчета на мълнията да трептят като ослепително сини и морави сияния, плъзнали по сухото стъбло на евкалипта. И преди да проумее какво става, всичко пламна. И последната капка влага отдавна се беше изпарила от тъканите на тези мъртви дървета, а тревата наоколо бе дълга и суха като хартия. Земята сякаш отвърна на гнева на небето и гигантското дърво лумна в огнен стълб много по-високо от върха му. В същия миг пламъците обхванаха и околните дънери и огънят запълзя на широки ивици около центъра, а вятърът ги разнасяше все по-далеч и по-далеч: Пади дори не успя да стигне до коня си.