Зад тях Том, градинарят, тъкмо беше напълнил голямата цистерна с вода от гейзера и бе запалил мотора. Такъв пожар можеше да се изгаси само с пороен дъжд, но и цистерната щеше да е необходима поне да се мокрят чувалите и хората, които ги размахват. Като се мъчеше да изкачи колата по отсрещния бряг на потока, той погледна за миг назад към празната къща на главния пастир и другите две необитавани постройки зад нея. Там беше слабото място на фермата, защото единствено там имаше запалителни неща, твърде близо до дърветата на отсрещния бряг, и пламъците можеха да ги достигнат. Старият Том хвърли поглед на запад, поклати глава, взе някакво решение и на заден ход отново върна колата през дерето и по отсамния бряг. Няма да могат да потушат огъня в пасищата и ще се върнат. Точно над дерето и зад къщата на главния пастир, в която Том живееше временно, той прикрепи маркуча към цистерната и започна да полива постройката, а след нея и двете по-малки къщи. Ето как щеше да е най-полезен: като намокри тези три къщи, та да не се запалят.
Докато Фий и Меги яздеха една до друга, зловещият облак на запад растеше и вятърът все по-силно носеше миризма на изгоряло. Стъмваше се. От запад, през пасищата, на големи групи прииждаха всякакви бягащи животни: кенгура и диви прасета, изплашени овце и говеда, ему и гоани, хиляди зайци. Боб беше оставил портите навсякъде отворени, забеляза Меги, докато яздеше от Сондажа към Била-Била: всяко пасище в Дройда имаше име. Овцете са толкова глупави, че ще се блъснат в оградата и ще спрат на три стъпки от отворената порта, но няма да я видят — помисли си тя. Когато забелязаха пожара, той беше обхванал вече десет мили и сега се разпростираше настрани по фронт, който растеше всяка минута. Високата суха трева и силният вятър прехвърляха пламъците от една група дървета до друга и двете жени едва удържаха изплашените и дърпащи се коне и безпомощно гледаха на запад. Нямаше смисъл да се опитват да се борят с огъня: тук и цяла армия не би успяла. По-добре да се върнат във фермата, та да опазят нея, ако могат. Огненият фронт беше пет мили и ако не пришпорят уморените коне, пламъците ще погълнат и тях. Жалко за овцете, много жалко. Но какво можеха да сторят?
Старият Том още поливаше къщите до реката, когато конските копита изтрополиха през тънкия слой вода при брода.
— Браво, Том! — викна му Боб. — Давай така, докато ти стане горещо, и после се махай, без да се бавиш, чуваш ли? Никакъв отчаян героизъм! Ти си по-ценен от дървото и стъклото там.
Дворът около Къщата беше изпълнен с коли и други фарове светеха и подскачаха по пътя от Гили. Голяма група мъже вече стояха и ги чакаха, докато Боб сви към конюшнята.
— Голям ли е пожарът, Боб? — запита Мартин Кинг.
— Според мен твърде голям, за да го спрем — отвърна Боб отчаяно. — Към пет мили на ширина, а вятърът го носи почти със скоростта на галопиращ кон. Не знам дали ще успеем да спасим фермата, но Хори трябва да е готов да защищава своята. Той ще е следващият, защото не знам дали ние ще се справим.
— Е, можеше да се очаква такъв пожар. Последният беше през 1919-а. Аз ще ида с няколко души до Бийл-Бийл. Тук има достатъчно хора, а идват и още. Ще останем да помагаме. Слава богу, че съм на запад от Дройда, само това мога да кажа.
Боб се засмя:
— Ама че успокоение, Мартин.
Мартин се огледа.
— Къде е баща ти, Боб?
— И той е на запад като Бугела. Отиде до Уилга да избере овце за ягнене, а това е най-малко на пет мили западно от мястото, където е започнал пожарът.
— За някой друг безпокоиш ли се?
— Засега не, слава богу.
Прилича на война — мислеше си Меги, — като влизаше в Къщата: действаше се умерено бързо, приготвяха се храна и напитки, за да се поддържат силата и духът на хората. Тегнеше заплаха от неминуемо бедствие. Мъжете, които пристигаха, отиваха да секат малкото дървета по брега на потока и да изкореняват по-избуялата трева наоколо. Меги си спомни как още като пристигна в Дройда, си помисли, че би било много по-хубаво, ако и около къщите има пищна растителност, та да не изглеждат така голи и мрачни. Едва сега разбра защо е така. Самият стопански двор представляваше грамадна кръгла преграда срещу пожар.
Всички говореха за пожарите, които Гили бе виждал през седемдесетте и нещо години на своето съществуване. Интересно, че пожарите никога не бяха опасни при продължителна суша, защото тогава нямаше достатъчно трева да пренася огъня. Но точно по такова време като сега — една-две години след поройните дъждове, от които тревата беше избуяла и тучна, тъкмо за прахан — Гили помнеше най-големите пожари, които бяха бушували неудържими, понякога със стотици мили.