— Така биха мислили в същност повечето жени. Интересно как реагира съзнанието, нали? Спомням си, че през 1905-а жена ми се втурна в горящата ни къща да си вземе гергефа с някаква бродерия на него, а аз крещях като луд подире й. — И той се усмихна при спомена. — Но все пак се измъкнахме навреме, макар че останахме без къща. А като построих новата, първото нещо, с което се залови жена ми, беше да довърши бродерията си. Един от онези някогашни пейзажи, нали ги знаеш? А под него имаше надпис „Ех, роден дом“. — Той остави празната чаша, поклащайки глава на тези женски странности. — Трябва да вървя. Гарит Дейвис ще има нужда от нас в Нарингенг, а ако не се лъжа, след него идва ред на Енгъс от Рудна Хуниш.
Фий пребледня.
— О, Мартин! Чак дотам ли?
— Ами да, Фий. В Буру и Бурк вече се стягат.
Още три дни пожарът вилня, придвижвайки се на изток по все по-широк и по-широк фронт, докато най-сетне заваля пороен дъжд, който продължи почти четири дни и угаси и последния въглен. Но огънят се беше разпрострял на повече от сто мили и бе оставил двадесет мили широка овъглена, почерняла ивица — откъм средата на Дройда, та чак до границата на последното имение на изток в района на Гилънбоун — Рудна Хуниш.
Докато не започна да вали, никой не очакваше вест от Пади, защото вярваха, че е в безопасност отвъд опожарената зона и не може да стигне до тях през нажежената земя и димящите още дървета. Ако пожарът не беше прекъснал телефонните жици — мислеше Боб, — сигурно Мартин Кинг щеше да им се обади, защото Пади естествено щеше да поеме на запад и да се подслони в Бугела. Но след като бе валяло вече шест часа и още нямаше и следа от него, те се разтревожиха. Почти четири дни непрестанно се мъчеха да си внушават, че няма причини за безпокойство, тъй като вероятно той просто не може да се придвижи, и зачакаха, докато стане възможно да си тръгне направо за в къщи, вместо да се отбива в Бугела.
— Би трябвало вече да е тук — каза Боб, като крачеше нагоре-надолу из гостната, а останалите бяха вперили поглед в него. Като по странно съвпадение в мраморната камина пак гореше буен огън, понеже дъждът беше донесъл хлад и влага.
— И какво смяташ, Боб? — попита Джек.
— Смятам, че е крайно време да тръгнем да го търсим. Може да е ранен, а може да е останал без кон и да трябва да измине целия път пеша. Конят му може да се е уплашил и да го е хвърлил и той да лежи сега някъде и да не може да ходи. Имаше със себе си храна, но тя не би му стигнала за четири дни, макар че от глад не би могъл да умре. Засега по-добре да не вдигаме шум, затова няма да викам хората да се връщат от Нарингенг. Но ако не го намерим до довечера, ще ида при Доминик и утре ще вдигнем цялата област на крак. Ех, защо не побързат ония момчета с телефонните линии!
Фий трепереше, очите й гледаха трескаво, почти диво.
— Сега ще си сложа един панталон — каза тя. — Не мога да стоя тук и да чакам.
— Мамо, остани си в къщи — помоли я Боб.
— Ако е ранен, Боб, кой знае къде и в какво състояние е. Ти изпрати пастирите в Нарингенг и тук няма достатъчно хора, за да го търсите. Ако аз тръгна с Меги, двете все ще можем да се справим, но ако Меги е сама, трябва някой от вас да я придружава и тогава от нея няма много полза, а от мен — никак.
Боб склони.
— Добре тогава. Вземи коня на Меги — нали с него дойде при пожара. Всеки да вземе пушка и много патрони.
Те пресякоха потока и навлязоха в самото сърце на опустошенията. Докъдето поглед стигаше, никъде не бе останало нищо зелено или кафяво — само мокри черни въглени, които, колкото и невероятно да беше след толкова часове дъжд, все още димяха. Всяко листо по дърветата се беше сгърчило в навита висяща нишка, а там, където е имало трева, се виждаха на места малки черни купчинки — овце, погълнати от огъня — или по-голяма купчина от вол или глиган. По лицата им сълзите се смесваха с дъжда.
Боб и Меги водеха малката група, Джек и Хюи бяха в средата, а Фий и Стюърт — най-отзад. Фий и Стюърт яздеха спокойно; всеки от тях се чувстваше сигурен в присъствието на другия. Понякога конете се приближаваха един до друг или отскачаха встрани, стреснати от някакъв нов ужас, но последната двойка ездачи сякаш не забелязваше това. Поради калта напредваха бавно и трудно, но овъглената сплъстена трева се стелеше като рогозка и служеше за опора на конете. И след всеки метър очакваха да видят Пади да се появи на далечния равен хоризонт, но него го нямаше.
Със свити сърца те разбраха, че пожарът е започнал по-далеч, отколкото смятаха — в пасбището Уилга. Буреносните облаци са прикривали сигурно дима, докато огънят е напреднал доста. Образувала се беше поразителна граница. Отсам рязко очертаната линия всичко беше само черна лъскава смола, а оттатък земята си беше, каквато я знаеха: кафеникаво синя и мрачна в дъжда, но жива. Боб спря и се обърна да го чуят всички.