— Ето, оттук започваме. Аз ще се отдалеча на запад: това е най-вероятната посока, а аз съм най-силен. Имат ли всички достатъчно патрони? Добре. Щом откриете нещо, три изстрела във въздуха, а онези, които чуят, отвръщат с по един изстрел. После чакате. Който е дал трите изстрела, дава още три след пет минути и продължава така на всеки пет минути. Който чуе — по един изстрел в отговор.
Джек, ти тръгваш на юг покрай границата на пожара, Хюи — ти на югозапад. Аз отивам на запад. Мама и Меги — на северозапад. Стю, ти следвай границата плътно на север. И напредвайте бавно, моля ви се. В дъжда се вижда още по-лошо, а на места има и много дървета. Викайте по-често: той може да не ви види оттам, откъдето би ви чул. И запомнете: никакви изстрели, преди да сте видели нещо с очите си, защото той няма пушка и ако чуе изстрел, а е далеч и не може да извика, би било ужасно за него.
Сега на добър час и бог да ви е на помощ.
Като пилигрими в края на поход те се разделиха под силния сивкав дъжд и се отдалечаваха все повече един от друг, все повече се смаляваха, докато всеки се изгуби по определения му път.
Стюърт не беше изминал и половин миля, когато забеляза няколко изгорели дървета доста близо до демаркационната линия на пожара. Един малък евкалипт, почернял и сгърчен, приличаше на изплезено негърче, а там, където свършваше овъгленото пространство, стърчаха остатъците на дебел дънер. После видя коня на Пади, проснат и вплетен в стъблото на голям евкалипт, и две от кучетата на Пади — малки, черни и вдървени, вирнали нагоре като пръчки четирите си крака. Той слезе от коня и като потъваше до глезените в кал, свали пушката от калъфа на седлото. Устните му се раздвижиха в молитва, докато едва пристъпваше в хлъзгавото между лепнещите въглени. Ако не бяха конят и кучетата, щеше да си помисли, че някой скитник или случаен пътник е изпаднал тук в беда, настигнат от огъня. Но Пади беше с кон и водеше пет кучета; никой скитник не обикаляше на кон и нямаше повече от едно куче. Освен това мястото беше твърде навътре в земите на Дройда, за да е минал оттук някой джамбазин или говедар, тръгнал от Бугела на запад. Малко по-нататък имаше още три овъглени кучета: общо пет, пет кучета. Знаеше, че шесто няма и наистина не намери.
Недалеч от коня, прикрит зад един пън, Стюърт видя останките на човек. Не се лъжеше. Лъскаво и блеснало на дъжда, овъгленото тяло беше по гръб, но гръбнакът му бе извит като дъга, така че в средата бе изпънато нагоре и допираше земята само с хълбоците и раменете. Ръцете бяха разперени и свити в лактите, сякаш молеха небето, а пръстите, които се бяха мъчили като че ли да хванат нещо, бяха само почернели кости. Краката също бяха изкривени настрани с прегънати колене, а смалената глава гледаше нагоре невиждаща, безока.
Ясният, бдителен взор на Стюърт спря върху баща му, виждайки не жалките му останки, а мъжа, какъвто бе приживе. Насочи пушката си към небето, стреля, зареди, пак стреля, зареди, стреля трети път. Чу отговор — слаб, далечен, след това още един, още по-слаб. Едва тогава се сети, че по-близкият изстрел трябва да е от майка му и сестра му. Те се намираха на северозапад, той на север. Без много да чака, той реши, че са минали пет минути, постави нов патрон в цевта, насочи пушката точно на юг и стреля. Тишина, докато зареди, втори изстрел, зареждане, трети изстрел. Остави пушката на земята и остана така, вперил поглед на юг, проточи шия, заслушан. Този път първият отговор беше от запад, стреляше Боб, вторият дойде от Джек или от Хюи, а третият от майка му. Той въздъхна облекчено: не искаше жените да пристигнат първи.
Обърнат така, той не видя кога грамадният глиган се появи между дърветата на север, но усети миризмата му. Едро като на крава, туловището му се поклащаше и тресеше върху късите силни крака, а наведената глава риеше из изгорялата мокра земя. Изстрелите го бяха стреснали, а го и болеше. Рядката черна четина от едната страна на тялото му беше опърлена и се виждаше разранена до червено кожа. Насочил цялото си внимание на юг, Стюърт долови приятната миризма на препечена свинска кожа — като върху месо, току-що извадено от огнището, и най-хрупкава там, където е срязана. Сепнат от обзелата го странно кротка скръб, която му се струваше толкова позната, той извърна глава: мислеше си, че е бил тук и преди, че това подгизнало почерняло място е било врязано в някакво кътче на съзнанието му още откакто се е родил.