— Добре, човече — каза той. — Каква е тая работа?
— Как се казваш?
— Дейв Албърт.
— В този, белия микробус има ли още снимачна техника?
— Да.
— Излез на прозореца. Кажи на полицията да пусне снимачния екип на двора на семейство Куинс Къщата отсреща. Кажи им, че ако не са там до пет минути, ще загазиш.
— Така ли?
— Да.
Албърт се засмя:
— Приличаш ми на човек, който и муха не би убил.
— Кажи им.
Албърт отиде до строшения прозорец и спря там за миг, очевидно наслаждавайки се на сцената.
— Иска снимачният ми екип да се разположи отсреща на улицата! — провикна се той. — Каза, че ще ме убие, ако не ги пуснете!
— Не! — изкрещя гневно Фенър. — Не, не, н…
Някой бе сложил ръка на устата му. Кратка тишина.
— Добре! — отговори гласът на човека, който го бе обвинил, че блъфира с експлозивите. — Двама от нашите хора ще отидат догоре и ще ги доведат.
Той помисли за момент и кимна към репортера.
— Добре! — извика Албърт.
Последва пауза и после двама униформени полицаи се запътиха тромаво към микробуса на телевизията, чийто двигател работеше тихо на празен ход. Междувременно още две патрулки бяха пристигнали, а когато се наведе напред, видя, че долният край на ул. „Крестолън“ е блокиран. Зад жълтите бариери се бе събрала голяма тълпа хора.
— Така — каза Албърт, докато сядаше. — Имаме една-две минути. Какво искаш? Самолет?
— Самолет? — повтори той тъпо.
Албърт замаха с ръце все едно летеше, както държеше бележника си.
— Да отлетиш, бе човече. Просто да заминеш оттук.
— Ааа — кимна той, за да покаже, че е разбрал. — Не, не ми трябва самолет.
— Какво искаш, тогава?
— Искам — започна той бавно, — да съм пак на двайсет години и животът да е отново пред мен. — Той видя погледа в очите на Албърт и добави: — Знам, че е невъзможно. Не съм чак толкова луд.
— Значи, си казал: дотук.
— Да.
— Това наистина ли е зареден експлозив? — посочи той към главния фитил и акумулатора.
— Да. Тази жица минава по всичките стаи. И в гаража.
— Откъде взе експлозивите? — гласът на Албърт беше мек, но очите му бяха нащрек.
— Намерих го под коледната си елхичка.
Той се засмя:
— Това беше добре. Ще го използвам в репортажа.
— Добре. Като се върнеш, кажи им всичките полицаи да се изтеглят.
— Наистина ли ще се взривиш? — попита Албърт. Гласът му издаваше само интерес, нищо друго.
— Такива са ми плановете.
— Знаеш ли какво? Май твърде много си ходил на кино.
— Не ходя вече. Но гледах „Заклинателят“, все пак. Не ми хареса. Как напредват твоите кинаджии отвън?
Албърт погледна през прозореца.
— Добре. Имаме още една минута. Доус ли се казваш?
— Те ли ти казаха? Албърт се засмя презрително.
— Биха ми казали само, че съм болен от рак. Прочетох името на вратата. Би ли ми казал защо правиш всичко това?
— Да, защо не. Магистралата.
— Удължението? — очите на Албърт светнаха с нов блясък. Започна да пише нещо в бележника си.
— Точно то.
— Отнеха ти къщата ли?
— Опитаха се. Но аз ще я взема със себе си. Албърт го записа, после затвори бележника си и го напъха в задния си джоб.
— Това е доста глупаво, г-н Доус. Ако позволите да ви го кажа. Защо просто не излезем заедно оттук?
— Вие си извоювахте водещата новина довечера — каза той уморено. — Ще опитате ли да вземете наградата Пулицър?
— Ще я взема, ако ми я дадат — усмихна се той ведро, но после пак стана сериозен. — Хайде, г-н Доус. Хайде, да излезем. Мога да ви обещая, че и мнението на вашата страна ще се чуе. Ще…
— Няма такава.
Албърт се намръщи:
— Какво значи това?
— Нямам страна. Затуй и правя всичко това — той погледна над фотьойла в обектива на телевизионната камера, вече качена на триножник, потънал в снега на двора на семейство Куинс. — Тръгвайте. И им кажете да се изтеглят.
— Наистина ли ще го направите?
— Наистина, не зная.
Албърт тръгна към трапезарията, после се обърна и попита:
— Не съм ли ви виждал някъде? Защо все си мисля, че сме се срещали?
Той поклати глава. Сигурен беше, че никога през живота си не е виждал Албърт.
Гледайки как репортера излиза от къщата през двора, вървейки леко под ъгъл, така че камерата да го хване добре, той се зачуди какво ли прави Оливия точно в този миг.
Изчака петнайсет минути. Огънят се беше усилил, но никой не се насочи към къщата. Стрелбата им, изглежда, главно целеше да ги прикрива, докато се изтегляха по къщите от отсрещната страна на улицата. Снимачният екип остана на мястото си известно време, запечатвайки безпристрастно събитията около себе си, после белият микробус Еконолайн паркира в двора на семейство Куинс и операторът сгъна триножника, премести го зад колата и продължи да снима.