Хубави дни бяха, нали, Фреди? запита той себе си, докато на екрана Форест Тъкър и неговият „Отряд Еф“ бяха заменени от реклама на макарони, в която рисуван заек поучаваше, че „«Номерцата» са за децата“. Наистина, Джордж, ужасно хубави бяха.
Един ден след работа, докато отключваше вратата на колата си и погледът му бе паднал върху високия комин на химическото чистене, когато идеята го озари.
Бе прибрал обратно ключовете в джоба си и се бе върнал да говори с Дон Таркингтън. Дон се облегна назад в стола си и го изгледа изпод рошавите си вежди, които вече бяха започнали да се прошарват (както и космите, които стърчаха от ушите и носа му), с ръце сключени пред гърдите.
— Да боядисаш комина — каза Дон. Той кимна.
— През почивните дни. Той пак кимна.
— На твърда цена — триста долара. Трето кимане.
— Ти си луд.
Той избухна в смях.
— Да не си подкарал наркотиците, Барт? — усмихна се Дон.
— Не — каза той. — Нещо между нас с Мери.
— Облог? — рунтавите вежди скочиха половин метър нагоре.
— Нещо по-джентълменско от това. Кой повече ще изкара. Както и да е, Дон. На комина му трябва боядисване, а на мен ми трябват триста долара. Какво ще кажеш? Ако си наемеш бояджия, ще ти вземе четиристотин и петдесет.
— Ти вече си проучил.
— Проучих.
— Луд човек — каза Дон и се запревива от смях. — Сигурно ще се утрепеш.
— Да, сигурно — каза той и сам започна да се смее (и дори сега, осемнайсет години по-късно, докато новините започваха след заека с „Номерцата“, той се бе ухилил пред телевизора като първия глупак).
И така, една седмица след Четвърти юли, той увисна на малко столче на двайсет и пет метра във въздуха с бояджийска четка в ръка, поклащайки се на вятъра. Един следобед, внезапно, се бе развила буря. Едно от въжетата се скъса като конец и бе почти паднал. Резервното му въже го бе удържало и той се бе спуснал бавно до покрива, докато сърцето му биеше като тъпан, а той се кълнеше, че няма земна сила, която да го върне там горе, а да не говорим за някакъв въшлив телевизор.
Но той се върна. Не заради телевизора, а заради Мери. Заради играта на светлината върху малките й стегнати гърди; заради нейната усмивка — предизвикателство, грееща и от очите й, черните й очи, които понякога ставаха така светли, а друг път — още по-черни, почти като смола.
В началото на септември той бе свършил с комина. Сега той се издигаше чист и бял на фона на небето; тебеширен знак на синята дъска; строен и светъл. Оглеждаше го с известна гордост, докато изтриваше с разредител изпоцапаните си до лактите ръце.
Дон Таркингтън му бе платил с чек.
— Добра работа — бяха думите му. — Като се има предвид що за луд я свърши.
Спечели още петдесет долара като постави ламперията в новата трапезария на Хенри Чалмърс — тогава Хенри бе бригадир в завода — и като боядиса старата барака на Ралф Тремънт. На осемнайсетия ден от ноември те седнаха с Мери на масата като съперничещи си, но странно дружелюбни един с друг състезатели, и той сложи триста и деветдесет долара отгоре. Бе оставил парите в банка и те бяха натрупали малко лихва.
Тя сложи четиристотин и шестнайсет долара до неговите. Извади ги от джоба на престилката си. Купчинката й бе много по-голяма от неговата, защото повечето бяха в банкноти от по един и пет долара. Той ахна и запита:
— Какво за Бога си правила, Мери? Тя каза с усмивка:
— Скроих двайсет и шест рокли, подгънах четирийсет и девет, отпуснах шейсет и четири; уших трийсет и една поли; обримчих четири килима; оплетох пет пуловера; уших и един пълен комплект покривки и салфетки за маса; избродирах шейсет и три носни кърпички, дванайсет комплекта хавлии и калъфки за възглавници и вече виждам монограмите им насън.
Със смях тя протегна напред ръка и той за пръв път забеляза твърдите мазоли по върховете на пръстите й, като тези, които китаристите с времето получават.
— За Бога, Мери — каза той с дрезгав глас. — За Бога, виж ръцете си.
— Нищо им няма — каза тя и очите й станаха още по-черни и заиграха. — А на теб много ти отиваше да висиш горе на комина, Барт. Помислих си дали да не купя една прашка и да те цапна по дупето…
Той бе скочил с рев и я бе преследвал през дневната, до спалнята. Където прекарахме останалата част от деня, Фреди, старче, доколкото си спомням.