— А, за дова… — каза Мери и кихна в кърпичката си над полуготовата вечеря.
Той срещна Джак Хобрът в магазина „Спри и купи“. Количката на Джак бе пълна с дълбоко замразени храни и консерви, които трябва само да затоплиш, преди да изядеш. Имаше и много бира.
— Джак! — извика той. — Какво правиш чак тук? Джак се усмихна сконфузено:
— Не съм свикнал още с другия магазин… Та реших…
— Къде е Елен?
— Наложи се да замине за Кливлънд — каза той. — Майка й почина.
— Джак, съжалявам. Как толкова внезапно?
Навсякъде около тях в студената светлина се движиха хора тръгнали на пазар. От скрити говорители някъде отгоре се чуваше и музика — стари мелодии, чиито имена все не успяваш да запомниш. Жена с препълнена количка мина край тях, влачейки след себе си пищящо тригодишно хлапе със синьо яке и сополи по ръкавите.
— Наистина бе внезапно — каза Джак Хобрът. Той се усмихна глупаво и се загледа в количката си. На голяма жълта торба там пишеше: ТИГАНЪТ, КОЙТО СЕ НЕ МИЕ СЛЕД УПОТРЕБА ГО ХВЪРЛИ! СТЕРИЛЕН! — БЛАГОДАРЯ ТИ. Известно време не се бе чувствала съвсем добре, но смятала, че е от промяната при пенсионирането. Оказа се, че е рак. Отвориха я, хвърлиха един поглед и я зашиха пак. Три седмици по-късно почина. Елен страшно трудно го понесе. Разликата им беше само двайсет години.
— Разбирам — каза той.
— Така че, сега е за малко в Кливлънд.
— Да.
— Да.
Те се спогледаха и се усмихнаха цинично над факта на смъртта.
— А как е горе, в Нортсайд? — запита той.
— Честно, Барт, никой не е настроен особено дружелюбно.
— Така ли?
— Нали знаеш, че Елен работи в банката?
— Разбира се.
— Момичетата тук, които живееха по-наблизо, се събираха на групички и ползваха една кола, за да ходят на работа. Елен вземаше нашата всеки четвъртък, тогава бе нейният ред. Същото става и горе в Нортсайд, но всички жени, които го правят там, са членове на някакъв клуб и Елен не може да се запише в него, докато не мине година след преместването ни там.
— На мен това доста ми прилича на дискриминация, Джак.
— Майната им — каза Джак гневно. — Елен и без друго не би се записала в клуба им, ако ще и да допълзят да я молят. Купих още една кола за нея. Един стар биик. Влюбена е в него. Трябваше да го направя още преди две години.
— Как е къщата?
— Бива — каза Джак и въздъхна. — Токът е скъпичък. Да не ти казвам какви сметки плащаме. Не помага много на хора, които издържат детето си в колежа.
Те се размърдаха. След като гневът на Джак бе преминал, циничната усмивка отново се появи на лицето му. Той усети, че Джак се бе зарадвал трогателно да види някой от стария квартал и сега протакаше раздялата им. Внезапно си представи Джак да се мотае сам в новата къща, изпълвана със звуците на телевизора, докато жена му бе на хиляди километри от него, за да изпрати майка си в земята.
— Слушай, защо не дойдеш сега вкъщи? — попита той. — Ще обърнем по няколко бири, а Хауърд Каусъл ще ни обясни всичко, дето не е наред с Националната футболна лига.
— Ей, би било чудесно.
— Само да звънна на Мери, като излезем.
Той се обади на Мери и тя се съгласи. Каза, че ще сложи някакъв замръзен сладкиш в печката и ще си легне, та да не зарази Джак с настинката си.
— Гаг я гара той горе? — попита тя.
— Бива. Меър, майката на Елен е починала. Елен в момента е Кливлънд за погребението. Рак.
— Боже мой.
— Затова рекох, че Джак би се радвал да бъде с някого…
— Разбира зе. — тя направи кратка пауза. — Газа ли му, че можем да зданем и зъзеди?
— Не — каза той. — Това не му казах.
— Гажи му. Жде зе зарадва.
— Добре. Чао, Мери.
— Чао.
— Вземи аспирин, преди да си легнеш.
— Жде взема.
— Чао.
— Чао, Джордж — каза тя и затвори.
Той погледна телефона смразен. Тя му казваше Джордж само когато бе много доволна от него. Играта на „Фред и Джордж“ пръв я беше измислил Чарли.
С Джак Хобрът отидоха вкъщи и гледаха мача. Изпиха много бира. Но не бе, както преди.
Докато се качваше в колата си, преди да поеме към тях към дванайсет и петнайсет, Джак го погледна мрачно и каза:
— Проклетата магистрала. Това ни прецака.
— Това бе, наистина. — Стори му се, че Джак изглежда състарен и това го изплаши. Двамата бяха на почти една и съща възраст.
— Обаждай се, Барт.
— Ще се обаждам.
Те се усмихнаха кухо един на друг, малко пияни и малко тъжни. Той остана да гледа колата на Джак, докато задните й фарове изчезнаха съвсем, надолу по извития път.
27 ноември, 1973 г.
Беше си легнал късно и на сутринта му се спеше, а и се чувстваше леко махмурлия. Звукът на машините, въртящи прането, гърмеше в ушите му, а от постоянното фьсссс-шшш на машината за гладене на ризи му се завиваше свят.