В средата на паркинга имаше гараж, комбиниран с офис. Той паркира и излезе от колата си. В гаража имаше повдигач и един стар Додж с огромни перки на задните калници стоеше, издигнат над земята. Някакъв механик излезе изпод него, държейки подобно на жезъл ауспухово гърне в омазнените си ръце.
— Ей, тук не можете да паркирате, господине. Това ни е точно на пътя.
— Къде мога да паркирам?
— Оставете я отзаде, ако ще ходите в офиса.
Той закара форда отзад, пропълзявайки внимателно по тесния проход, оставен между ламарините на гаража и строените в редица коли. Паркира зад гаража и излезе. Вятърът, силен и режещ, го накара за миг да се олюлее на краката си. Парното на колата бе отпуснало лицето му и сега трябваше да присвива очи, за да не започнат да сълзят.
Отзад имаше и автомобилно гробище. Простираше се върху декари земя и само площта смайваше окото. Повечето от колите бяха с обрани части и сега лежаха изкорубени върху осите си, като жертви на някаква ужасна чума, твърде заразни дори за да бъдат довлечени до трапа си. Решетки и дупки от предни фарове го наблюдаваха съсредоточено.
Той мина отпред. Механикът монтираше гърнето. Отворена бутилка кола бе закрепена върху купчина гуми вдясно от него.
— Тук ли е г-н Маглиоре? — извика му той. Винаги, когато се обръщаше за нещо към майстори по колите, се чувстваше като идиот. Бяха минали двайсет и четири години, откакто бе купил първата си кола, а пред тях продължаваше да се чувства като пъпчив тийнейджър.
Механикът погледна през рамо, като продължаваше да върти френския си ключ:
— Да, и той, и Менси. И двамата са в офиса.
— Благодаря.
— Нищо.
Той влезе в офиса. Стените бяха имитация на чам, а подът бе покрит с балатум на размазани червени и бели квадрати. Имаше два стари Стола и купчина разпокъсани списания между тях — Живот сред природата, Поля и реки, Истинският пътешественик. Никой не седеше на столовете. Още една врата вероятно водеше към вътрешния офис, а вляво се виждаше малка, като каса на кино, клетка. Там имаше жена, тракаща по машинка за събиране. От косата й стърчеше жълт молив. Верижка от перли крепеше над неразвития й бюст очила с шарени рамки. Малко изнервен, той се приближи към нея. Навлажни устните си, преди да заговори:
— Извинете.
— Да — вдигна тя поглед.
Прииска му се лудо да й каже: Идвам да видя Едноокия Сали, кучко. Размърдай си задника.
Вместо това, той каза:
— Имам среща с г-н Маглиоре.
— Така ли? — тя го изгледа внимателно за момент и после запрелиства късовете хартия край машинката си, докато извади един от тях.
— Г-н Доус? Бартън Доус?
— Точно така.
— Влизайте направо — тя разтегна устни в усмивка и веднага започна да чука по машинката си.
Чувстваше се много напрегнат. Те знаеха, разбира се, че ги бе изиграл. Тук се въртеше привидно някакъв бизнес с коли и още нещо; поне това му бе станало ясно от снощния разговор с Менси. И те се досещаха, че той знае това. Може би, щеше да е по-добре, в този момент да излезе през вратата и да подкара форда като луд към офиса на Монохан, за да го хване, преди да е заминал за Аляска, Тамбукту или където и да е.
Най-сетне, каза Фреди. Човекът показва малко здрав разум.
Но въпреки Фреди, той отиде до вратата, отвори я и влезе във вътрешния офис. Вътре имаше двама души. Единият, на бюрото, бе дебел и носеше силни очила. Другият бе тънък като бръснач и бе облечен в червеникавооранжево сако, което му напомни за Вини. Той се бе навел над бюрото. Двамата разглеждаха каталог на Джей Си Уитни и вдигнаха поглед при влизането му. Маглиоре се усмихна от бюрото си. Зад диоптрите очите му изглеждаха огромни и размазани като жълтъци на яйца.
— Г-н Доус?
— Точно така.
— Радвам се, че успяхте да се обадите. Бихте ли затворили вратата?
— Да.
Той я затвори. Когато се обърна, Маглиоре вече не се усмихваше. Менси също. Те просто го гледаха, а температурата в стаята изглежда бе спаднала с двайсет градуса.
— Така — каза Маглиоре. — Какви са тия номера?
— Исках да говоря с вас.
— За приказки пари не вземам. Но не и с лайна като теб. Звъниш на Пийт и му пускаш някакви глупости за две Елдорадо — той произнесе марката „Елдорейдо“. — Кажи ми сега на мен, господинчо. Кажи ми какъв си и що си!
Изправен до вратата, той каза:
— Разбрах, че продавате разни неща.
— Да, точно така. Коли. Продавам коли.
— Не — каза той. — Други неща. Като… — той огледа ламперията от имитация на дърво по стените. Бог знае от колко места сигурно бе подслушвана тази стая. — Разни работи — довърши той и думите му прозвучаха като на патерици.