Външната врата се отвори с трясък и в чакалнята влезе свещеник. Той отърси снега от обувките си и се забърза напред, почти тичешком. Арни Уокър го видя, очите му се разтвориха още повече и придобиха блясъка на шока. От стегнатото му гърло му излезе кратко, подобно на вой, стенание и той се опита да се изправи на крака. Той сложи ръка на рамото на Арни и се опита да го задържи.
— Господи! — извика Арни. — Той беше взел разпятието, видяхте ли го? Той идва да му даде последно причастие… а може и вече да е мъртъв. Джони…
В чакалнята имаше и други хора: момче на десет — петнайсет години със счупена ръка, възрастна жена с ластичен колан на единия си крак, мъж с палец увит в огромен бинт. Те погледнаха към Анди и после отново, нарочно заразлистваха списанията си.
— Почакай — каза той безчувствено.
— Пусни ме — отвърна Арни. — Трябва да видя.
— Чуй…
— Пусни ме!
Той вдигна ръка от рамото му. Анди Уокър зави зад ъгъла по пътя на свещеника. Той остана на стола от изкуствена кожа още минута, чудейки се какво да стори. Загледа се в пода, покрит с кални следи от обувки. Погледна към стаята на сестрите, където някаква жена обслужваше ръчна телефонна централа. Погледна през прозореца и видя, че снегът е спрял.
От другия край на коридора, където правиха прегледите, се разнесе вик и хълцане.
Всички в чакалнята вдигнаха поглед нагоре, с полупризляло изражение на лицата.
Последва още един писък и след него остър, цвилещ вик на мъка.
Всеки пак наведе глава към списанието си. Момчето със счупената ръка преглътна шумно, промлясквайки в тишината.
Той стана и излезе бързо навън, без да поглежда назад.
В пералнята, всички се стекоха да го питат как е Джони, като дори и Рон Стоун не се опита да ги спре.
Не зная, казваше той. Не можах да разбера дали е жив или мъртъв. Ще ни кажат. Просто не знам.
Той избяга на горния етаж. Чувстваше се странно, като изключен уред.
— Разбрахте ли как е Джони, г-н Доус? — запита Филис. Той забеляза за пръв път, че, въпреки младежката си прическа и боядисана коса, Филис изглеждаше остаряла.
— Зле е — каза той. — свещеникът дойде да му даде последно причастие.
— Оох, защо трябваше да се случва. И малко преди Коледа.
— Отиде ли някой до Дийкмън да събере товара му?
Тя го погледна, с лека обида в очите:
— Том изпрати Хари Джонс. Върна се преди пет минути.
— Добре — каза той, но това не беше добре. Беше зле. Помисли си да отиде долу в перачното и да изсипе достатъчно белина в машините, та всичко да се разложи — и когато програмата свърши и Полак отвори капаците, да е останала само купчина сиво текстилно тесто. Това би било добре.
Филис бе вече казала нещо, което той не чу.
— Какво? Извинявай.
— Казах, че г-н Орднър позвъни. Иска да му се обадите веднага. И някакъв човек, на име Харолд Суинертън. Каза, че патроните били пристигнали.
— Харолд? — Тогава той си спомни. „Оръжейната на Харви“. Само дето Харви, както и Марли, си бе отдавна отишъл. — Да, добре.
Той влезе в кабинета си и затвори вратата. На табелката на бюрото му все още пишеше: МИСЛИ! ТОВА БИ МОГЛО ДА Е НЕЩО НОВО ЗА ТЕБ. Той свали табелката от бюрото си и я хвърли в кошчето за боклук. Туп.
Той седна на бюрото си, взе всичко от кутията с надпис ВХОДЯЩА и го хвърли в кошчето, без да го погледне. Спря се и огледа кабинета. Стените бяха покрити с дървена облицовка. Отляво висяха в рамки две свидетелства — едното от колежа, другото от Института по перални, където бе изкарал курс през летата на 1969 и 1970 г. Зад бюрото му висеше увеличена снимка, на която той и Рей Таркингтьн се ръкуваха на паркинга на Синята Панделка точно след като покривът й бе сменен. Двамата с Рей се усмихваха. В далечината се виждаше пералнята с три камиона, наредени за товарене. Коминът все още изглеждаше много бял.
Работил бе в този кабинет от 1967-а насам, вече повече от шест години. В него бе посрещнал Уудсток, вълненията в университета Кент, убийството на Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, Никсън. Години от живота му бяха преминали между тези четири стени. Тук бяха останали милиони удари на сърцето му, милиони вдишвания и издишвания. Той се огледа, за да види дали ще почувства нещо. Чувстваше лека тъга. Нищо повече.
Изчисти бюрото си като изхвърляше личните си документи и тетрадки. Написа оставката си на гърба на една бланка за пране и я постави в плик, в какъвто в пералнята даваха заплатите. Остави нещата, които не носеха нещо лично — кубчето квадратни хартийки, рулото скоч, книгата с чековете, купчината празни работни карти, привързани с ластик.
Стана, взе двете дипломи от стената и ги хвърли в кошчето. Стъклото, което покриваше свидетелството от Института по пералните, се разби. Местата, където двете рамки бяха висели на стената през всичките тези години, сега бяха по-светли и това бе всичко.