Телефонът звънна и той го вдигна, като смяташе, че е Орднър. Беше Рон Стоун, от долния етаж.
— Барт?
— Кажи.
— Джони се помина преди половин час. Изобщо не е дошъл в съзнание.
— Много съжалявам. Искам да затворя за днес, Рон.
Рон въздъхна:
— Така май ще е най-добре. Нали няма да си изпатиш от големите началници?
— Вече не работя за тях, Рон. Току-що си написах оставката.
Това беше. Беше го изрекъл. Това превърна всичко в реалност.
Отсреща последва пауза. Той чуваше шума на машините и неуморимото съскане на гладачното. „Убиецът“, така наричаха тази машина, поради това, което щеше да се случи на всеки, който попадне под нея.
— Нещо не дочух — каза Рон накрая. — Стори ми се, че каза…
— Да, това казах, Рон. Привършвам. Бе удоволствие да работя с теб и с Том, и дори с Вини, когато успяваше да си държи езика зад зъбите. Но това свърши.
— Хей, Барт, чуй ме. Успокой се. Знам, че си се разстроил…
— Не е заради Джони — каза той, без да знае така ли е, или не. Може би, все пак, той би бил способен да направи усилие да спаси себе си и живота, преминал под защитния купол на всекидневието от последните двайсет години. Но когато в коридора бе минал свещеникът, почти тичешком, и когато Арни бе издал онова странно, подобно на вой, стенание, той се беше отказал. Също като да караш кола, която занася, или да си въобразяваш, че я управляваш, и да вдигнеш ръце от волана, за да закриеш с тях очи.
— Не е заради Джони — повтори той.
— Почакай… Виж… — Рон изглеждаше силно разстроен.
— Ще поговорим по-късно, Рон — каза той, без да знае дали това ще стане или не. — Хайде, кажи на всички, че за днес приключихме.
— Добре. Добре, но…
Той затвори бавно телефона. Извади указателя от чекмеджето и намери на жълтите страници ОРЪЖИЕ.
Набра номера на „Оръжейната на Харви“.
— Здравейте, Харви.
— Бартън Доус се обажда — каза той.
— Отлично. Вчера следобед пристигнаха патроните. Казах ви, че ще дойдат достатъчно рано преди Коледа. Двеста броя.
— Добре. Вижте. Днес следобед ще съм ужасно зает. Работите ли до по-късно вечер?
— Всяка вечер, до девет, и така чак до Коледа.
— Добре. Ще се опитам да мина около осем. Ако не днес, утре следобед със сигурност.
— Няма страшно. А, разбрахте ли, дали става дума за Бока Рио?
— Бока… — Аа, да, Бока Рио, където братовчед му Ник Адамс скоро ще ходи на лов. — Бока Рио. Да, това е името.
— Господи, завиждам му. Това бяха най-хубавите дни през живота ми.
— Несигурното примирие продължава — каза той. Внезапно си представи главата на Джони Уокър, поставена на електрическата печка до камината на Стивън Орднър, с малка бронзова табелка отдолу, където пише: ХОМО ПЕРАНИУС 28 ноември, 1973 г., прибран на ъгъла на Дийкмън.
— Какво значи това? — попита Хари, озадачен.
— Казах, че и аз му завиждам — каза той и затвори очи. Усещаше, че започва да му са гади. Пръскам се по шевовете, помисли си той. На това му казват да се пръснеш по шевовете.
— Аха. Е, до скоро.
— Да. Благодаря ви още веднъж, г-н Суинертън.
Той затвори телефона, отвори широко очи и пак огледа оголелия си кабинет. Натисна копчето на интеркома.
— Филис?
— Да, г-н Доус?
— Джони е починал. За днес ще затворим.
— Видях вече някои да си тръгват и същото си помислих и аз. — Гласът на Филис издаваше, че може би вече бе плакала.
— Би ли опитала да ме свържеш с г-н Орднър по телефона, преди да си тръгнеш?
— Разбира се.
Той се завъртя на стола си и погледна през прозореца. Огромна оранжева машина се придвижваше тромаво на високите си, облечени с вериги колела, като разбиваше и подравняваше пътя. Всичко е заради тях, Фреди. Те са виновни. Всичко беше наред, докато онези от общината не решиха да разсипят живота ми. Дотогава всичко беше наред, нали, Фреди?
Фреди?
Фред?
Телефонът звънна и той го вдигна.
— Доус.
— Трябва да си полудял — каза Стийв Орднър с равен глас. — Напълно.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че в девет и половина тази сутрин лично се обадих на Монохан. Хората на Том Макан са подписали документите за завода в Уотърфорд в девет часа. Какво, по дяволите, се случи, Бартън?
— Може би ще е по-добре да се срещнем, за да поговорим за това.
— И аз така мисля. И трябва да знаеш, че ще ти се наложи да говориш много убедително, ако искаш да останеш на тази работа.
— Престани с тези номера, Стийв?
— Какво?
— Ти няма да ме оставиш тук, дори и като метач. Вече написах оставката си. Запечатана е, но мога и да ти цитирам по памет: „Напускам. Подпис, Бартън Джордж Доус.“