— Откъде знаеш?
— Казах ти, че ще те проверя. Да не си мислеше, че бе на майтап? Знаех дори, че ще останеш без работа, преди сигурно и ти да си го разбрал.
— Не, това го знаех още преди месец — каза той, без да мисли.
— И как смяташ да го направиш? Ще минеш през строителната площадка с колата, ще палиш снопчета динамит с пурата си и ще ги хвърляш през прозореца насам-натам?
— Не. В празничните дни те си оставят машините там. Искам всичките да ги вдигна във въздуха. И новият им фургон. И той искам да хвръкне.
Маглиоре се опули насреща му. Стоя така дълго време. После метна назад глава и започна да се смее. Коремът му се затресе, а токата на колана му подскачаше нагоре-надолу като книжна лодка в неспокойни води. Смехът му бе истински, богат и дълъг. Смя се така, че сълзи избиха по очите му, а после от някакъв вътрешен джоб извади огромна, почти бутафорна, носна кърпичка и си избърса очите. Той седеше и гледаше как Маглиоре се смее и изведнъж се почувства убеден, че този мъж ще му продаде експлозивите. Наблюдаваше го с лека усмивка на уста. Смехът не му пречеше. Смехът днес звучеше добре.
— Човече, ти съвсем си полудял — каза Маглиоре, когато вълната от смях бе утихнала до откъслечни изблици. — Жалко че Пийт не бе тук, та да те чуе. Няма да ми повярва, ако му кажа. Вчера ме нарече путка, а д-днес… д-д-днес… — И той пак избухна в смях, като бършеше очите си с кърпичката. Когато се успокои, той попита:
— А как ще финансираш това малко приключение, г-н Доус? Сега, след като вече си безработен?
Странно му прозвуча като го чу. Вече безработен. Казано но този начин, звучеше доста вярно. Беше без работа. Това не беше някакъв сън.
— Изтеглих си застраховката живот миналия месец — каза той. — Изплащах по полица за десет хиляди долара в продължение на десет години. Сега имам около три хиляди.
— Значи отдавна си почнал да се подготвяш за това.
— Не — каза той честно. — Когато си изтеглях полицата, не знаех точно за какво ще са ми парите.
— По това време, значи, още си разглеждал и други варианти, така ли? Да запалиш пътя, или да го застреляш с картечница, да го удушиш, или…
— Не. Просто не знаех какво ще направя. Сега вече знам.
— Е, тогава, забрави за мен.
— Какво? — той премигна пред Маглиоре, истински изненадан. Това го нямаше в сценария. Маглиоре трябваше да се дърпа, малко по бащински. После да му продаде експлозива. Трябваше да му напомни и нещо като: Ако те хванат, знай, че ще отричам, че някога съм те виждал.
— Какво каза?
— Казах не. Н — Е. Това значи не. — Той се наведе напред. Доброто настроение се бе изпарило от очите му. Те бяха студени и неочаквано малки, въпреки увеличението на лупите. Това вече съвсем не бяха очите на някой весел Дядо Коледа от Неапол.
— Виж какво — каза той на Маглиоре. — Ако ме хванат, никога няма да кажа, че съм чувал името ти. Изобщо няма да го спомена.
— Ще го изпееш като пои. Ще си изплюеш и червата и ще те признаят за невинен по невменяемост. А аз ще кацна в пандиза до живот.
— Не, слушай…
— Ти слушай — каза Маглиоре. — Беше ми смешен, но до едно време. Това време изтече. Казах не и точно това имах предвид. Никакви пушки, никакъв динамит, никакви експлозиви, нищо. Защо ли? Защото ти си куку, пък аз съм бизнесмен. Някой ти е казал, че мога да намирам разни неща. И така да е. Давал съм много неща на много хора. Но и на мен са ми давали по нещо. През 1946-а ми дадоха от две до пет години за незаконно притежаване на оръжие. Излежах десет месеца. През 1952-а ми лепнаха обвинение в заговор, което не успяха да докажат. През 1955-а, ме обвиниха в неплащане на данъци, което също опровергах. През 1959-а ме обвиниха в приемане на крадена собственост, с което не можах да се справя. Прекарах осемнайсет месеца в Кастълтьн, но онзи, който се разприказва пред съда, още излежава доживотна присъда. От 1959-а насам са ме викали три пъти — в два от тях до дело въобще не се стигна, а третото обвинение не издържа. Много би им се искало пак да ме хванат натясно, защото, при едно добро обвинение, двайсет години не ми мърдат без шанс за по-раншно излизане заради добро поведение. А от някой като мен, единствено здрави след двайсет години ще му излязат бъбреците, колкото и тях да дадат на някоя чернилка в болницата в Нортън. За теб това може и да е игра. Луда, но игра. За мен не е. Мислиш, че казваш истината, когато твърдиш, че ще си държиш езика зад зъбите. Но ти лъжеш. Не мен. Себе си. Затова отговарям ти — твърдо не. Ако беше за жена, Бога ми, щях да ти дам две, само заради това шоу, дето ни разигра тука вчера. Но за друго — не.
— Добре — каза той. Стомахът му беше по-зле от всякога. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.