— Това място е чисто — каза Маглиоре. — И аз знам, че е чисто. Нещо повече, знам, че и ти си чист, макар че, Бог ми е свидетел, ако я караш така, скоро ще я оплескаш. Но чуй какво ще ти кажа. Преди около две години един негър дойде при мен и каза, че иска експлозиви. Той нямаше да гърми нещо безобидно като път. Искаше да вдига, във въздуха самия федерален съд.
Можеш да не продължаваш, помисли си той. Мисля, че ще повърна. Стомахът му бе като че ли пълен с пера и всяко едно от тях го дразнеше непоносимо.
— Продадох му стоката — каза Маглиоре. — Малко от това, малко от онова. Спазарихме се. Той поговори с неговите хора, аз — с моите. Парите бяха прехвърлени. Много пари. Стоката също бе прехвърлена. Слава Богу, хванаха го заедно с неговите момчета, преди да е успял да направи нещо. Но сън не ме хвана седмици наред, като си мислех как ще си изплюе червата пред ченгетата, или пред прокурора, или пред ФБР-то. И знаеш ли защо? Защото всичките бяха мръднали и всичките бяха черни, а това е най-лошото възможно съчетание. Някой само луд като теб, е готов пропял. Ще изгори като кибритена клечка. Но ако има трийсет души и хванат трима от тях, ще си затворят устата като неми и ще си заминат.
— Добре — повтори пак той. Очите му смъдяха и го боляха.
— Слушай — каза Маглиоре малко по-тихо. — Три хиляди долара, и така няма да стигнат за това, дето го искаш. Това е черен пазар, разбираш ли? Трудно се пазариш. За това, което търсиш, ще ти трябват три или четири пъти повече.
Той замълча. Не можеше да си тръгне преди Маглиоре да го пусне. Всичко приличаше на кошмарен сън, но той знаеше, че е истина. Трябваше непрекъснато да си повтаря да не направи нещо идиотско пред Маглиоре, като например, да се ощипе, за да се събуди.
— Доус?
— Какво?
— Това няма да помогне. Не знаещ ли? Можеш да унищожиш човек или природна забележителност, или нещо от изкуството, както онзи смахнат негър направи на нищо Пиета с чука си, дано още гори в ада. Но не можеш да се справящ със сгради, пътища или нещо такова. Това не могат да разберат и всички онези смахнати негри. Вдигнеш ли във въздуха федералния съд, ще построят два на негово място — един — да замести стария и един — да прибира всеки негър, който им се покаже пред очите. Тръгнеш ли да трепеш ченгета, ще вземат по шест нови на мястото на всеки убит — и всеки от новите ще търси най-вече черно месо. Не можеш да спечелиш, Доус. Бял или черен. Изпречиш ли им се на пътя, ще те погребат в него, заедно с къщата ти и с работата ти.
— Трябва да тръгвам — чу се той да казва дебело.
— Да, не изглеждаш добре. Трябва да забравиш за това. Мога да ти намеря някоя стара курва, ако искаш. Стара и тъпа. Да можеш да правиш каквото си щеш с нея. За да си изпуснеш отровата. Защото, знаеш ли, ти ми хареса…
Той побягна. Побягна сляпо през вратата, после през офиса и навън в снега. Спря се там треперейки, поемайки на големи глътки от мразовития въздух. Внезапно помисли, че Маглиоре ще дотича след него, ще го хване за яката и ще го върне обратно в офиса, за да му говори и говори до края на света. Така че, когато тръбният зов предизвести Апокалипсиса, Едноокият Сади още търпеливо ще му обяснява как всички системи се самосъхраняват и самовъзпроизвеждат и ще му предлага старата курва.
Докато се прибере, снегът бе натрупал близо петнайсет сантиметра. Снегорините бяха минали скоро и той трябваше да прекара форда през малката планина замръзнал сняг отстрани, за да го паркира на пътеката в двора. За форда това не беше проблем. Той беше добра тежка кола.
В къщата беше тъмно. Отвори вратата и влезе, изтърсвайки снега от себе си върху изтривалката, бе съвсем тихо. Мърв Грифин този път не разговаряше със знаменитости.
— Мери? — извика той. Не последва отговор. — Мери?
Щеше му се да е излязла някъде, докато не чу, че плаче в дневната. Той си свали палтото и го окачи на закачалката си в гардероба. Кутията на дъното на гардероба беше празна. Мери я слагаше там всяка зима, за да събира водата, която се стича от дрехите. Понякога се бе чудил: Кой го е грижа за пода на гардероба. Сега отговорът се появи пред него с цялата си простота. Мери. Ето кой.
Той влезе в стаята. Тя седеше на дивана пред изключения телевизор и плачеше. В ръцете й нямаше носна кърпичка. Те бяха отпуснати край тялото й. Тя винаги бе плакала насаме със себе си, горе в спалнята, или, ако бе неочаквано и за нея; бе прикривала лице с кърпичка или с ръцете си. Сега лицето й изглеждаше голо и неприлично. Беше лице на някой преживял самолетна катастрофа. Сърцето го заболя.
— Мери — каза той меко.
Тя продължи да плаче, без да го погледне. Той седна до нея.