Той хвърли пълната си чаша по телевизора. Тя мина на сантиметър от него. Чашата се удари в стената, падна на пода и се разби. Той отново избухна в плач.
Плачейки, той си помисли: Виж се. Само се виж. Божичко, отвращаваш ме. Толкова ниско си паднал, че просто не е за вярване. Разби целия си живот, както и живота на Мери и сега седиш тук и се упражняваш в чувство за хумор, грозен отпадък такъв. Божичко, Боже, Боже…
Вече бе изминал половината разстояние до телефона, преди да успее да се спре. Снощи, пиян и през плач, се бе обадил на Мери и я бе умолявал да се върне вкъщи. Молил я бе, докато и тя започна да плаче и му затвори телефона. Потрепери и се ухили при мисълта, че бе направил нещо толкова небогоугодно и неразумно.
Отиде в кухнята, взе лопатката и метлата и се върна в дневната. Изключи телевизора и събра остатъците от чашата. Върна се в кухнята леко олюлявайки се и изсипа боклука в кошчето. После застана там, чудейки се какво да прави сега.
Чуваше как хладилникът бръмчи като насекомо и това го изплаши. Легна си. И започна да сънува.
6 декември, 1973 г.
Часът бе към три и половина и караше с около сто километра в час по околовръстното към къщи. Денят бе ясен, светъл и студен, температурата — малко под нулата. Всеки ден, откакто си бе тръгнала Мери, той си правеше по една дълга разходка с колата по околовръстното — това, в известен смисъл, заместваше работата му. И го успокояваше. Докато пътят бавно се разгъваше пред него с ясно очертан между лентите сняг отстрани, той можеше да не мисли и се чувстваше спокоен. Понякога пееше заедно с радиото, с ръмжащ, сладострастен глас. Често, по време на тези разходки, му се струваше, че не трябва да спира, или да обръща назад, а да продължава, купувайки бензин с кредитните си карти. Щеше да тръгне на юг и да не спира, докато свършат пътищата или сушата пред него. Можеше ли да се стигне с кола чак до долния край на Южна Америка? Не знаеше.
Но той винаги се връщаше. Отбиваше от околовръстното, хапваше хамбургер с пържени картофи в някое крайпътно ресторантче и се връщаше в града към залез слънце, или малко по-късно.
Минаваше винаги по ул. „Стантън“, паркираше някъде там и слизаше да огледа колко е напреднал 784 през деня. Строителната фирма бе издигнала специална платформа за зяпачите — повечето от които бяха старци, или хора тръгнали на пазар и намерили някоя свободна минута — и през деня тя беше винаги пълна. Хората се нареждаха покрай парапетите като глинени патици — мишени на стрелбище, изпускайки студена пара през уста, и съзерцаваха, без да разбират работата на булдозерите, автогрейдерите и земемерите с техните сектанти и триножници. Той с радост би ги изпозастрелял всичките.
Но вечер, когато температурата падаше до минус шест — седем, когато залезът къпеше хоризонта на запад в горчиво оранжево и хиляди звезди вече мъждукаха студено на свода отгоре, той преценяваше свършената по пътя работа сам и необезпокояван. Времето, което прекарваше там, ставаше все по-важно за него — той подозираше, че по някакъв непонятен за него начин, прекараните там минути го зареждаха с енергия и изплитаха единствената му връзка със света, с който наполовина се бе вече разделил. През тези минути, преди да настъпи дългото вечерно потапяне в пиянството, преди да го обхване неизбежният подтик да се обади на Мери и преди да започне поредното пътешествие в Страната на Самосъжалението, той бе изцяло на себе си, пресметливо сериозен и трезв. Обхващаше с длани желязната тръба на парапета и разглеждаше строителната площадка, докато пръстите му ставаха толкова безчувствени, колкото и желязото, и бе вече невъзможно да разбере къде свършваше реалният хорски свят и къде започваше този на крановете, тракторите и платформите за зяпачи. През тези минути нямаше нужда да се дави в плач, или да събира отломките от миналото, които се люшкаха в паметта му. През тези минути, той чувстваше себе си как бодро пулсира в, студеното безразличие на ранната зимна вечер, истински човек, може би все още готов да живее.
Сега, поддържайки скоростта на сто километра в час и все още на шейсет километра от бариерите за заплащане на следващата отсечка в Уестгейт, той видя човешка фигура точно след изход 16, загърната в късо палто и с черна плетена шапка на главата. Фигурата държеше табела на която пишеше: (изненадващо в целия този сняг): ЛАС ВЕГАС. Отдолу, предизвикателно беше допълнено: ИЛИ БАСТА.